Адам Робъртс - Камъкът

— Срещала съм няколко Уиа — каза Енкида, като ме оглеждаше с нарастващо подозрение. — Ако изобщо идват, те идват първо в Ну Хирш, понеже прекосяват Езика в най-тясното му място. Срещала съм няколко от тях там. — Тя цъкна с език. — Ти не приличаш на Уиа.

Канех се да кажа: Ами моята дотТек промени външния ми вид, за да се приспособя по-добре , когато се сетих, че нямам никаква дотТек и че като един Уиа не следваше да имам такава. Усмивката ми отново замръзна. Възможностите ми за избор изчезваха една по една.

— Чух слух — продължи Енкида, — че имало един затворник в звездата-затвор, която се намира някъде наблизо. Ставаше дума за това, че тя била избягала и че може би е на Дъжд.

— Нелепица — казах аз.

— И аз си помислих същото. Защо ще му е нужен на т’Т затвор? Но няколко души говореха за това в Плотаун. Те казаха, че тя била лишена от нейната дотТек, нали разбираш.

— Защо? — продължавах да увъртам аз. — Защо ще лишават някого от дотТек?

— Не знам — заяви тя непресторено. — Предполагам, заради престъпленията му.

Както повечето хора в т’Т, тя нямаше представа какво е престъпление отвъд сухото, чисто семантично разбиране на думата — което ще рече, разбиране, че такава дума съществува в езика глисѐ.

— Престъпление — казах аз, колкото можех по-развеселено.

Но сега тя ме гледаше толкова странно, че аз почувствах, че нямам избор. Наведох се напред, приближавайки лицето си до нейното. Тя не се отдръпна. И защо да се дърпа? В нейната вселена не съществуваше причина, поради която да изпитва подозрение спрямо някое човешко същество. Тя се чувстваше спокойна, макар и объркана, а аз се чувствах напрегнат . Изпитвал съм това чувство и преди. Странно чувство, което се събираше във фокусна точка някъде вътре в главата ми и беше толкова силно, че почти имаше мирис — знам, че звучи странно, когато го казвам по този начин. Пикантният мирис на нейната невинност, това, че тя не знаеше какво щеше да й се случи. Беше почти жестоко.

Аз извадих ножа изотзад и замахнах пред себе си. Той срещна съпротивата на гърдите й и аз го натиснах, за да влезе още по-навътре. Чу се пъшкане.

Мисля че ножът попадна в сърцето й, където навярно се бях прицелил. Когато вкарах острието докрай, аз се отместих малко и при промяната в позата ми то се извъртя вътре в нея. Когато се опитах да го извадя, ножът се заклещи в ребрата й. Трябваше да го завъртя, за да го освободя.

Понякога съм се опитвал да анализирам цялата сцена, като се поставях на нейно място. Тя наистина изпъшка, но може би това беше спонтанен звук или ударът беше изкарал въздух от дробовете й. Почти сигурно беше, че тя изпита жестока болка, когато острието потъна в нея, но на нейната дотТек вероятно й е била нужна секунда, за да разбере какво става и да реагира. По всяка вероятност тя беше блокирала пътечките за болката и се беше втурнала вкупом към мястото на раната. Потече малко кръв, но скоро спря, тъй като милионите мънички роботи спираха кръвотечението и съединяваха прекъснатите кръвоносни съдове. Сърдечният мускул несъмнено беше разкъсан от удара и милиони други машинки щяха да се втурнат натам и да започнат да заплитат влакънцата едно по едно. Но дотТек щеше да изчисли, че за тази операция са нужни няколко часа, а без сърце кръвта нямаше да циркулира. Така че още милиони от миниатюрните механизми щяха да се отправят със собствени сили към дробовете, за да вземат оттам кислород и да го отнесат към мозъка.

— Ти се подхлъзна — каза тя дрезгаво. В очите й все още нямаше разбиране, че аз възнамерявах да й причиня зло.

Имах още много работа. Раната щеше да бъде възстановена от дотТек и нямаше да прекъсне живота й. Аз се изправих и бутнах Енкида с крак. Вцепененото й тяло се катурна настрани. Наведох се над нея и започнах да режа врата й като с трион.

Това беше мъчна работа, тъй като острието имаше само няколко плитки зъбци. В опит да охлабя малко плътта, аз хванах ножа вертикално и наръгах врата й пет-шест пъти. Мисля че тогава прекъснах гръбначния стълб. Плисна малко кръв, но дотТек реагира бързо на ситуацията. Тя сплеска кръвоносните съдове и изтегли скъпоценната кръв от наранения участък. Това означаваше, че можех да режа, без много да цапам.

Успях да срежа по-голямата част от врата, но се оказа трудно да прекъсна еластичния и жилав хранопровод. В този момент загубих самообладание и започнах да пищя и да хлипам. Тъпата плът сякаш ми се съпротивляваше. Сякаш цялата Вселена ми се подиграваше. С няколко силни замахвания, едно или две от които отидоха встрани от целта, най-накрая отделих главата от тялото.