Адам Робъртс - Камъкът

Мислех си за културата на този свят и за нейното абсурдно преклонение пред първичното. Навярно съм се чувствал като живо доказателство за този абсурд. Предполагаемата „примитивност“ зависеше напълно от развитата нанотехнология, върху която беше изграден т’Т. Да се живее на Дъжд без дотТек, така както бях принуден да живея, превръщаше мястото в същински ад. Въпреки това, разсъждавах аз, то беше по-добро от моя затвор.

Когато небето избледня и облаците се наляха със светлина, аз станах и се разходих наоколо. Краката ме сърбяха и боляха по равно. Бях гладен и реших да изчакам, за да си „купя“ закуска преди да тръгна за джунглата. Скоро стана съвсем светло, един мъж извади скара и започна да продава топли миди и морски трюфели.

Докато ядях, Енкида отново се появи.

— Привет! — каза тя. — Знаех си, че ще ме чакаш.

— Привет — поздравих я аз без ентусиазъм. До този момент носът й не изглеждаше променен от дотТек. Той си беше все същият тесен издатък.

Тя си купи някаква закуска и застана край мен, докато ядеше. Аз привърших с храната си, чувствайки се значително освежен и се протегнах непохватно в топлия утринен дъжд.

— Сега ли ще търсиш някое аскетично убежище? — попита тя.

— Да.

— Аз също. Реших да дойда с теб.

Скъпи камъко, сега беше моментът да я разубедя или категорично да й откажа да дойде с мен. Но аз просто въздъхнах. Може би част от мен беше прекалено уморена да се бори. Може би се страхувах, че щях да се издам, че съм беглец. Възможно е — на някакво ниво — да бях дори поласкан от нейната отдаденост. Аз, естествено, съзнавах, че за нея това не бе нищо повече от преследване на поредната прищявка, но това не беше чак толкова важно.

Хванати за ръка, ние се отправихме към дърветата и тогава дори ми хрумна, че тя можеше да е „полицията“. Това би обяснило интереса й към мен, но в такъв случай не разбирах защо тя не ме „арестува“ веднага, не ме упои и не ме отведе обратно в звездата-затвор. Освен това, казах си аз, тя не беше достатъчно интелигентна за тази работа. Прекалено очевидно беше, че умственият й капацитет не е голям.

Ние вървяхме в продължение на няколко часа, като през повечето време тя говореше, а аз мълчах. Най-много ме боляха краката, но гърлото ми изглеждаше по-малко възпалено отпреди и като че ли усещах повече сила в ръката си.

— Трябва да си почина — казах й аз.

Облегнах гърба си на едно дърво, а Енкида се разположи с кръстосани крака при нозете ми. Аз отметнах глава назад и се унесох не точно в сън, но не бях и в пълно съзнание. Умът ми блуждаеше. Дъждът падаше, тупайки леко по рехавия покрив от листа, капките се сливаха и пляскаха пълни и зрели по тялото, краката и главата ми. Имаше нещо твърде умиротворяващо в това. Усещането и звукът. Хрумна ми, че болестта, която ме мъчеше, ме бе откъснала от тишината в главата ми. В този миг аз установих, че ми липсва звукът на ИИ-то, неговия странен троен глас. Оттам мислите ми някак се насочиха към перспективите с Енкида. Най-вероятно щях да правя секс с нея. От много дълго време не бях имал сексуални отношения с някой друг, освен със себе си.

Разтърсих леко глава, за да се събудя и погледнах лицето на Енкида.

— Аз ли си въобразявам — попитах леко усмихнат, — или твоите ноздри май започват да се разширяват?

Тя докосна смутено лицето си и се засмя.

— Надявам се. Не спирам да си мисля: ето един начин да се прави секс, който аз не познавам. Това наистина ме възбужда. А теб не те ли възбужда?

— Може би съм по-малко сексуален от другите хора — казах аз, без много да се замислям над думите си.

Тя се примъкна по-близо до мен и докосна с пръсти стъпалата ми.

— Мисля, че точно това ме привлича в теб — каза тя. — Това, че винаги постъпваш на обратно. Повечето хора се опитват да се направят по -привлекателни. А ти носиш твоята болест и се стремиш да постигнеш обратното. Като че ли искаш да отблъснеш хората. Тези белези, цвета на лицето ти с тези петна. — Тя ме погледна право в очите. — Наистина е възбуждащо! Никога не съм виждала нещо такова. Такива… струпеи. Подутините… по тялото ти.

Тя пъхна ръката си под панталона и започна да я плъзга нагоре по крака ми.

Признавам, че бях завладян от нейното желание и може би дори по някакъв малък (не непременно сексуален) начин, се бях идентифицирал тъкмо с тази логика на обратното поведение, за което говореше тя. Бунтарството винаги е нещо вълнуващо, а в една култура с перфектно, гарантирано от дотТек здраве, кое би било по-голямо бунтарство от една нарочна болест и уродливост?