Адам Робъртс - Камъкът

— Трябва да тръгна — мърморех си аз. — Трябва да тръгна още сега.

Не , виеше ИИ-то. Не! Не! Не още!

Но тъжната истина беше, че ИИ-то бе в значителна степен повредено. Пътуването със свръхсветлинна скорост поврежда невронните мрежи на ИИ-тата. Линеарните процесори с лекота понасят трилионите квантови сътресения, а органичното съзнание, макар и пораздрусано, се възстановява бързо. Но процесори с невронни мрежи се увреждат трайно и се фрактализират. Те загубват своята кохерентност. Всъщност аз бях учуден от факта, че моето ИИ издържа толкова време — осемдесет и четири светлинни години, като по-голямата част от разстоянието беше измината с високи скорости. Колкото по-голяма е свръхсветлинната скорост, толкова повече се уврежда ИИ-то. Не очаквах моето да издържи дълго (скъпи камъко, аз едва не казах „ да живее “, но всъщност то никога не е било наистина „живо“), нито пък съм очаквал да издържи през целия път до Ну Фалоу, но се надявах да поддържа приемлива изправност поне на Дъжд. Надявах се, че ще е в състояние да ме съветва. То се опитваше да го прави, но ставаше все по-неразбираемо. По отношение на този единствен пункт — че не трябва да напускам планетата прекалено скоро — то беше достатъчно категорично. Но иначе говореше несвързано и ставаше все по-изкуфяло.

Ае , казваше то понякога.

— Какво, — отговарях му мислено аз, но то не казваше нищо повече.

Пътувай, променяй графика и пътувай и, и , говореше то и продължаваше, навън през прозореца над равнината се сипят мъртви листа .

— Какво, — питах аз. — Какво искаш да кажеш? Какъв прозорец? Няма никакви листа! — Но то оставаше мълчаливо за дълго време.

Друг път можеше да се разприказва ей така изведнъж и без повод недей отива, не заминавай , но това бързо се променяше в недей недей недей отива отива-ва-ва и други такива звукови модели. Една сутрин на Дъжд, както си лежах на сламеника от еластични обработени листа, които скърцаха, когато помествах полубудните си килограми, ИИ-то каза едно единствено изречение: Каква е разликата между светкавицата и светлината? Но когато му зададох въпроси, за да разбера какво има предвид, то не отговори.

Докато бях на Дъжд, спях на такива легла. Това е едно от нещата, с които е известна тази планета и културата й се гордее със създаването на изцяло органични и органично-адаптирани продукти. Леглата им са изтъкани от тези странни, третирани с алкохол листа. Но аз прекалено избързвам, скъпи камъко.

Какво?

За какво говорех?

Дъжд беше името на света. Самата звезда се именува с някакво тромаво съчетание от букви и цифри, вече съм го забравил. Иначе, по обичая на повечето населени светове, звездата беше наричана просто „Слънцето“. Но от петте й планети, единствената обитаема се наричаше Дъжд — така я наричаха всички народи, говорещи глисѐ. Наричаше се Дъжд поради основателна причина.

Планетата имаше две луни, като никоя от тях не беше голяма, но и двете бяха плътни и следователно притежаваха голяма маса. Орбитата на Дъжд се пресичаше с орбитата на втора планета и двете разположени под значителен наклон спрямо орбиталната равнина на звездата. В резултат на това планетата бе подложена на регулярни гравитационни притегляния и резки странични въздействия. Дъжд е воден свят, предимно океан и притеглянето и отблъскването на нейната орбита нажежава и възбужда атмосферата, причинява чудовищни сезонни бури и издига огромни водни маси във въздуха, откъдето те валят безспир. От небето вали дъжд през цялата година.

Името е съвсем подходящо, тъй като почти не минава ден от осемдесет и четиридневната година, в който да не вали по цялата планета. В коя да е точка от този свят, вероятността да падне дъжд по всяко време е деветдесет процента. Не е необичайно дъждовете да валят без прекъсване години наред. За някои хора подобен климат би бил депресиращ, но онези, които са избрали да живеят на Дъжд, харесват това и му се наслаждават. Тяхната култура е влажна култура, култура, която цени хлъзгавостта.

И така, аз пристигнах. Моята свръхсветлинна скорост постепенно премина в субсветлинна, веднага щом гравитационният градиент на звездата стана достатъчно стръмен, за да прекъсне действието на слабата ядрена сила. Аз продължавах да се нося все така бързо и умът ми бе още замаян, но моята интелигентна пяна вече превключваше от СС към субсветлинно управление. Тя изчисляваше местоположението ми, променяше го и извършваше маневри с мен посредством пукаща пяна, която изхвърляше мини-експлозии от газ. След още няколко дни, а може би и по-малко, аз започнах да усещам придърпването в корема си, докато се завъртах в орбита около планетата. След това се появи онова особено пращене (или пък само усещане), когато при навлизането в атмосферата скоростта намалява, както и силна струя топлина в краката — със съвсем слабо почервеняване — и още по-силно дръпване в корема. Скоро след това се чу бръмчене, което означаваше че някоя орбитална станция ме е идентифицирала като новопристигнал. Задействалите се дат-джетове ме разтресоха и скоростта отново се промени, отвеждайки ме в един орбитален хангар.