Адам Робъртс - Камъкът

Излизането от странното състояние на полутранс, причинено от свръхсветлинното пътуване, е най-малко приятната част от всичко, скъпи камъко. В някои хангари разтрошават пяната, както се чупи черупка на орех, а в други я отмиват със специален разтворител. От двата начина вторият е за предпочитане, по мое мнение. Той не е толкова травмиращ, въпреки че светлината пак смазва очите ти, температурата скача рязко нагоре (или надолу) и човек започва да храчи, кашля, да се задъхва и да плюе, давейки се в мъчителни опити да диша отново нормално.

След това установяваш, че лежиш върху странно скосена, мека кушетка. Помня пристигането си на Дъжд по-добре от много други, понеже след като замайването и мисловната мудност отминаха, аз изпитах чувство на дълбок ужас. Внезапно осъзнах, че очаквам да бъда приветстван от „полицията“ и от представители на затвора, които по някакъв начин (въпреки че това беше невъзможно) ме бяха проследили до там.

Не бях приветстван от полицията, а от един зелен младок, очевидно съвсем наскоро достигнал пълнолетие.

— Привет! — каза той. — Добре дошъл!

— Къде съм? — Аз виждах замъглено.

— На планетата Дъжд, пътешественико. Добре дошъл!

Той мушна една сламка между зъбите ми и ми даде малко течна храна — някаква освежаваща захарна напитка. Количеството беше малко, но с тяло, пълно с дотТек (каквото той очевидно смяташе, че имам), аз много скоро трябваше да бъда на крака. Вместо това аз лежах, умиращ на леглото и се чувствах ужасно.

Обърнах глава с усилие, въпреки че мускулите ми вече започваха да се отпускат. Залата се простираше надалеч, оформена като раковина с кръстовидни сводове и стотици кушетки, разположени под тях. Повечето бяха заети и помежду им се движеха посрещачи, които отмиваха пяната, даваха по малко тонизиращо питие, усмихваха се и кимаха.

Това че залата за посрещане бе толкова пълна, беше добра новина. Колкото повече пасажери минаваха или идваха, за да постоят на Дъжд, толкова по-трудно щеше да бъде за „полицията“ да ме проследи. Аз лесно щях да се загубя в тълпата.

— Добре ли си? — попита моят усмихнат млад посрещач. Той се беше върнал при мен. — Още си на кушетката!

— Предпочитам я! — изръмжах аз и самият ми глас (поне така ми се струваше) издаваше факта, че нямах дотТек в тялото си, че бях измамник и престъпник.

— Разбира се — каза моят посрещач. — Както желаеш.

Но в погледа му се четеше недоумение.

Аз се надигнах някак от кушетката и се опитах да се разходя невъзмутимо сред тълпящите се пътешественици. Те всички бяха замаяни, но не колкото мен. Пътуването в Космоса има своята цена, но дотТек помага на човек да се възстанови. Без дотТек за мен това беше много трудно.

Хора от всички краища на т’Т се смесваха в тълпата и се разхождаха бавно из хангара — слаби и дебели, ниски и високи, с всякакви странни добавки и усъвършенствания. Освен страхът, че „полицията“ може да е тук, който продължаваше да си стои в корема ми, аз се чувствах толкова зле, че исках да остана сам, исках да се добера долу до планетата и да изчезна сред тълпите хора.

— Колко орбитални станции има тук? — попитах един стоящ наблизо посрещач, една трикрака жена.

— Тук, на Дъжд — отвърна тя със заучена лекота, — ние имаме шестнадесет орбитални станции. Дъжд е популярно място сред туристите и важна междинна спирка за пътешествениците.

Шестнадесет станции беше добре. Вече бях скрит, тъй като беше чиста случайност коя станция кой пътник ще прибере.

— Кога тръгва следващият асансьор за повърхността на планетата?

Тя изглеждаше малко смутена от моята настойчивост, но отговори:

— На кръгъл час, пътешественико, на всеки кръгъл час. След около осемдесет минути.

Да пропусна предишния асансьор с някакви си двадесет минути, ми се стори, в тогавашното състояние на ума ми, лош късмет. Но аз бързо се отправих към един ъгъл в хангара, решен да чакам в небиеща на очи уединеност.

По не можах да остана сам дълго време. Пътешествениците се смесваха, разговаряха помежду си, срещаха нови познати. Това беше една от идеите на пътуването. Не след дълго един от тях дойде и при мен.

— Привет! — каза тя. Беше висока жена с тесни бедра, облечена в искряща материя, която я покриваше от стъпалата чак до под гърдите. Те бяха открити, но нейната дотТек беше променила тялото й и от ореолите й бяха израснали рехави пера, оцветени в жълто и червено. Тези украшения стърчаха на около пет сантиметра и се полюляваха нагоре-надолу, докато говорехме.