Адам Робъртс - Камъкът

Здравей, здрав-ей, здр-ей, ей, ей , промърмори ИИ-то в главата ми. През по-голямата част от времето то си дърдореше само, като започваше внезапно и спираше също толкова внезапно.

На няколко пъти аз се опитах да се скрия от Енкида в асансьорната кабина, като се снижавах зад хората, но тя винаги ме откриваше. Единия път се скрих зад огромен мъж (или жена, не съм сигурен), точно като дете, което си играе, криейки се зад скала. Това за малко я обърка и аз наблюдавах как тя поглежда ту в една, ту в друга посока, със сбръчкано от учудване лице. Но после тя ме откри и перата й леко ме докоснаха, когато ме прегърна.

За мое огорчение аз осъзнах, че на нея тази игра й харесваше.

Кабината се гмурна през лилавото и тъмносиньото. Въпреки относително бавното спускане, благодарение на лазерната възглавница под нас, подът на прозрачната кабина сияеше с бледорозовата багра на топлината. Хората заръкопляскаха, когато противовесната кабина, също така пълна с хора, се изстреля нагоре край нас. След това всичко побеля.

— Облаците! — възхити се Енкида. — Направо съм влюбена в начина, по който небето на Дъжд е покрито с облаци през цялото време!

— Да — казах аз, толкова равнодушно, колкото можах. Но гърлото наистина ме болеше и аз отново се закашлях.

— Тази кашлица звучи толкова автентично — умили се Енкида.

Белите облаци, скрили гледката дълбоко в себе си, започнаха да я отегчават. Тя се опита няколко пъти да ме сграбчи между краката, но аз отстраних ръката й. Сексът беше последното нещо, за което имах настроение.

— Моята дотТек ме програмира на сексуални цикли. И точно сега не изпитвам възбуда — казах аз с превзет тон.

— Възбуда ! — разкикоти се тя. — Сексуални цикли! Каква прелестна идея! Откъде си се снабдил с тази специална дотТек?

— Не помня — казах аз, прекалено уморен, за да измисля лъжа. — Дълго време я имах под формата на хапчета.

— Сигурно ще ги намеря у дома. Възхитително! Непременно ще го опитам, когато се върна на Ну Хирш.

Пътуването надолу сякаш щеше да продължи вечно, но най-после асансьорът спря на повърхността на планетата. Имаше пауза, след което всички се изнизаха от кабината в колона по един и в добро настроение.

— Твоят първи път — каза Енкида, като отново взе ръката ми и зашепна в ухото ми в някаква пародия на интимност. — Твоят първи път на Дъжд… Аз ще ти покажа забележителностите.

Като начало забележителностите представляваха един гъсто населен град, изграден главно от сив камък и настлан със същия материал, но въпреки това с изключително много дървета и храсти, а самите покриви бяха покрити с тръстика или бали листа. Улиците бяха претъпкани с хора, всичките щастливи и усмихнати. Повечето имаха естествен външен вид, въпреки че от главите на някои стърчаха фини антени, а относително голям брой имаха значително уголемени носове и ноздри. Едва по-късно разбрах за какво им служеха те.

Енкида поздравяваше всички като отколешни приятели и жителите на Дъжд й отговаряха по същия начин, като я поздравяваха и й кимаха с глави, сякаш им беше роднина. Според мен това беше твърде депресиращо, освен това ненавиждах начина, по който тя продължаваше да привлича вниманието към мен. Не желаех никой да ми обръща каквото и да е внимание. Но се чувствах физически слаб и когато се опитах да се отскубна от нейната хватка, установих, че ми липсва достатъчно сила.

Беше късен следобед.

— Хайде — каза тя твърдо. — Най-добрите нощни клубове са край реката.

Тя ме заведе край реката.

Валеше дъжд, но всъщност в този свят валеше през цялото време.

Бяхме вървели само няколко минути, когато над главите ни отекна страхотен гръмотевичен звук, като че ли самата планета се беше изкашляла, прочиствайки гърлото си в небето. Върху нас се изсипа проливен дъжд — една пукотевица от свистящи и пращящи звуци — и отмина. Проблесна светкавица като стъбло на растение и остави в ретината ми кореноподобен остатъчен образ. След това гръмотевицата отново се върна и като се изду сърдито, изпълни цялото небе. Звукът й започна от много висок тон, подобен на зловещ писък, после стремглаво се гмурна в скърцащ нисък тътнеж, който остана дълго във въздуха. Заваля и дъждът се лееше безспир, като образуваше звук, подобен на цвърчаща в огън мазнина.

— Не е ли прекрасно? — Енкида надвика звука на пороя. Косата й моментално загуби блясъка си и се слепна, перата й се поклащаха грозно от гърдите й, но лицето й сияеше.