Адам Робъртс - Камъкът

— Привет! — отвърнах дрезгаво аз. Усещах гърлото си разранено.

— Енкида — каза тя, свеждайки глава към мен.

— Фело — казах аз, използвайки едно мое старо име и свеждайки глава по същия начин.

Ние се погледнахме един друг.

— Бил ли си на Дъжд преди? — попита тя, приближавайки се малко към панорамния прозорец. Планетата, цяла изпъстрена в сиво и бяло, сияеше пред нас на слънчевата светлина.

Естествено, аз бях посещавал Дъжд и преди, когато ме транспортираха към звездата-затвор. Но тогава бях упоен и не помнех нищо, така че едва ли излъгах, като казах:

— Не, идвам за първи път.

Тя стоеше и гледаше през прозореца, като докосваше лениво с пръсти перата си. Аз стоях малко зад нея, а погледът ми беше привлечен от нейната фигура и украшения. Тя имаше дебели плитки, всяка от които завършваше с почти прозрачна луковица, вероятно пълна с някакъв газ, който караше косата й леко да се издига и да се носи около главата й. Това беше, общо взето, ефектна гледка.

— Аз съм била много пъти — обясни тя разсеяно. — Обичам Дъжд. Обичам неговата примитивност. Аз съм от Ну Хирш — добави тя, улавяйки погледа ми. — От Ну Хирш Е.

— Познавам тази планета, живял съм там няколко години — казах аз, накланяйки отново глава, но жестът ми не произведе никакъв ефект. Тя едва ме забеляза.

Бах, трака-трука. Никога, не в Просеката . ИИ-то се обади внезапно в главата ми и млъкна. Постарах се да не покажа, че тази странна вътрешна намеса ме беше стреснала.

— Ну Хирш Е е високо цивилизован свят — каза тя. — Аз обожавам цивилизацията, но има моменти, в които имам нужда да оставя зад себе си всичкия този метал и технологии. Дъжд е такова бягство! Такова бягство!

Тя се обърна с лице към мен, усмихвайки се.

— Разбира се — каза тя игриво, бръсвайки перата си с пръсти, — там долу вали не на шега . Тази планета е достойна за името си. Ще трябва да се освободя от украшенията. Само ще се измокрят, а това не е видът , който искам. Инструктирала съм моята дотТек да ме отърве от тях, а също и от косата и ноктите на краката и ръцете. (Нейните нокти, забелязах го едва, когато го спомена, бяха фрактално оформени в издути, сложни и деликатни, подобни на раковини, образувания).

— Винаги когато посещавам този свят, аз се връщам към един по-примитивен модел — каза тя, дишайки шумно. — Имам восъчна съставка, която се отделя през кожата ми и адаптира вагината ми. Това е изумително облекчение.

Можех само да се досещам за преимуществото на восъчната съставка. Дъжд е мокро място, така че вероятно тя действаше като изолация срещу водата. Или може би, понеже тя спомена и своята вагина, това беше нещо, свързано със секса. Започвах да губя интерес към разговора.

Тя ме измерваше с поглед отгоре до долу и аз започнах да се изнервям от безпокойство, че нещо в мен й се вижда необичайно, че тя може ей така, само като ме гледа, да разбере, че нямам дотТек в себе си.

— Ужасно ми харесва — каза тя с нисък и възбуден глас, — твоя външен вид .

— О — казах аз, поглеждайки се бегло. — Благодаря.

— Толкова е подходящ за Дъжд. Толкова скитнически и вехт, изглеждаш като болен .

Аз се усмихнах и почнах да кашлям.

Тя се приближи плътно и като взе ръката ми, тръгна с мен.

— Имаше една мода преди няколко години — каза ми тя, — на Ну Хирш А, когато караха дотТек да пресъздава различни древни болести. Беше страхотно, направо божествено. Естествено тази мода отмина, но ти май си избрал точното време и място да я възстановиш. Между другото, какво точно представляват тези червени петна по кожата ти?

Тази жена, Енкида настоя да бъде с мен в асансьора по целия път надолу към повърхността на планетата.

Бяхме въведени в съвсем проста асансьорна кабина, предназначена да отведе новопристигналите през атмосферата надолу в гравитационната бездна. Както обикновено на такива места, асансьорът представлява една голяма и напълно прозрачна кутия. Тя първоначално предоставя чудесни гледки към Космоса от орбита, а с потъването надолу — към преливащите се цветове и перспективи на атмосферата. Как работи този вид асансьор ли? (Какъв любознателен камък си ти!) Кабината е разположена на върха на ултра-лазер, който се изстрелва право надолу. Тя се спуска към повърхността, поддържана от този мощен лъч, който долу се прибира и частично се използва, за да издигне в орбита една противовесна кабина. Това е стандартна система, много икономична от гледна точка на енергията, но кой има нужда от такава икономия в наши дни? Това е по-скоро отживелица.