Адам Робъртс - Камъкът

Трябваше да напусна огромния кораб на Агифо-3-акка, преди той да навлезе в Гьола.

Нямаше време за губене. Слязох заедно с Агиф до един от многобройните хангари в кораба му и се приготвих за тръгване. Той ми помогна да пристегна с ремък една Жип-раница. Само едно натискане с пръст и пяната започна да излиза от нейните ребра. Тя се плъзна нагоре и ме обгърна.

Докато пяната се завърташе около мен, обгръщайки краката и тялото ми, ИИ-то ми каза, че аз отново ще видя Агиф.

— За мен беше удоволствие — казах му аз със заучена т’Т-любезност. — И моето ИИ ми съобщава, че ние ще се срещнем пак.

Ще трябва да заобиколиш Просеката , обади се ИИ-то в главата ми. Върни се в Ну Фалоу, който е до отсрещната й страна. Близо до Ну Фалоу е светът, който ти ще обезлюдиш, но не казвай това .

— Изглежда — казах аз на Агиф, накланяйки глава, — че трябва да пътувам за Ну Фалоу.

Той кимна.

— Предполагам, че там ще се срещнем отново.

— Ако това стане — каза той, докато пяната продължаваше да бълбука нагоре, — аз ще получа допълнително възнаграждение от твоите работодатели. Така че ще бъда щастлив да те срещна отново.

Преди да мога да отговоря, пяната погълна главата ми. Тя ме обгърна като с одеяло и бързо очерта лицето ми, лишавайки ме от зрение и говор.

Готов ли си? , достигна до мен свръхестественият глас на ИИ-то. Към Дъжд !

Към Дъжд, помислих си аз. Почувствувах накланянето, когато бях преместен с ръце до една от вдлъбнатините в пода на хангара и плъзнат надолу в сфинктера, който щеше да ме пропусне в Космоса. Докато чаках там, аз си представях как Агифо-3-акка напуска хангара и се връща към своите наблюдения. Представях си ежедневното събиране на информация, странните му лични навици, почитането на Посечения Бог и чудноватата му храна. Чудех се също дали наистина щях да го видя отново, независимо от това, че ИИ-то беше обещало.

Последва ново накланяне и корабът явно ме изхлузи от хангара в черния космос. След това остана единствено усещането, че се рея в безтегловното пространство, усещане, което е толкова мирно и успокояващо, че забравяш, че си жив. Аз профучавах през пространството при невъзможни скорости, по-бързо от всеки природен обект. Обаче всичко, което усещах, беше едно меко, изолирано, плаващо небитие.

Скъпи камъко,

Дъжд. През цялото време, докато бях на Дъжд, аз бях нервен — някъде три или четири седмици. През цялото време спях лошо. Исках да си тръгна оттам, веднага щом пристигнах. ИИ-то ме смъмри и ми каза да не бъда толкова глупав. Нищо не можело да бъде по-подозрително, изтъкна то, от това някой да пристигне и да си тръгне веднага. Точно това бил начинът, по който не се осъществяват космическите пътувания в т’Т: да се подложиш на физическото неудобство и даже опасност да пътуваш в Космоса, както и на преодоляваната с дни скованост, само за да се върнеш обратно в пяната и да отпрашиш за някъде другаде. Човек трябва да е луд, за да направи това. Не, всички пътешественици прекарваха месец или два, като разпускаха, почиваха си, посещаваха интересните места на планетата, на която бяха пристигнали. Въпреки че крайната им дестинация можеше да е някое друго място, те обикновено прекарваха известно време на междинните спирки. Опознаваха планетата, срещаха нови хора. Някои пътешественици дори прекарваха година или повече на нея, а тези, които бързаха поради неотложна причина, най-малко десет дни.

Но ние определено не желаем , каза ИИ-то, да оставим у хората впечатление, че ти бързаш, не и когато звездата-затвор е толкова близо, а „полицейското“ издирване ще започне всеки момент. Затова остани тук, смесѝ се с тълпата и не бий на очи. Остани един месец , увещаваше ме ИИ-то. Остани повече. Изчакай шумотевицата да поутихне.

Но въпреки че осъзнавах мъдростта на тези думи, аз бях прекалено… уплашен, май това е подходящата дума. Вече не притежавах дотТек, която да намали извънредно силния хормонален поток и да балансира моя адреналин. Вместо това, многобройни пияни и остри като шипове хормони циркулираха в кръвта ми. Без нанотехнологичното коригиране на моите емоции, аз живеех в постоянен страх . Потях се без причина. Не ми беше прекалено горещо, но въпреки това се потях. Сърцето ми загуби нормалния си ритъм. То се премяташе, пъплеше, галопираше, думтеше. Не можех да заспя за по-дълго време. Непрекъснато се будех, тревожен от странни сънища (въпреки че странните сънища не са новост за мен), но те бяха нещо повече от сънища — параноични изкривявания в ума и стомаха ми — че затворът се намира точно зад мен, че те протягат ръце, за да ме хванат и да ме завлекат през Космоса и през портала обратно в него. Понякога се събуждах, дращейки по чаршафите, а леглото ми беше толкова напоено с пот, че се чудех дали не съм се изпуснал през нощта.