Адам Робъртс - Камъкът

— Те не знаят, че си тук — утеши ме той с дълбок, отекващ глас. — По всяка вероятност още не знаят, че си избягал. Трябва първо да си починеш. Тръгни утре. Тръгни, когато си отпочинал.

Моят спасител беше самотен космически странник, един чудак, който ме беше взел на борда на своя кораб — шантав, назъбен космически кораб, пълен с лъкатушещи тръби. Името на този индивид беше Агифо-3-акка, странно име с цифра по средата, според модата в неговата култура. Той беше дошъл тук преди много години, придружен само от един самосглобяващ се робот, обвит в шушулка от пяна. Този робот построил устойчив на вакуум хангар, една проста конструкция, която била херметизирана и в която Агиф (той ме помоли да го наричам Агиф) отмивал пяната от себе си и се връщал в реалния свят. По-късно той сам конструирал серия паралелни субсветлинни двигатели, с помощта на които се придвижвал из близкия Космос и събирал суровините, необходими за малкия му кораб. В продължение на много години той беше построил най-кандилкащото се и раздрънкано космическо съоръжение, което някога бях виждал. Тъй като то се движеше с част от скоростта на светлината, за него бяха минали години, а за другите — цели десетилетия.

Естествено аз му зададох много въпроси през единия или двата дни, в които се възстановявах от почти фаталния опит за бягство и се готвех за ново пътуване до някой съседен свят.

— Къде ще отидеш? — попита ме той.

— Не знам — казах аз. — Може би ти ще ми кажеш?

— Откъде накъде? — отвърна язвително той, сякаш играехме онази детска игра, в която можеш да говориш само с въпроси .

— Хората — казах бавно аз, понеже исках да засегна този въпрос, но не знаех как, — онези хора, които ме наеха и които осъществиха бягството ми от звездата-затвор. Сещаш ли се?

Той се втренчи в мен.

— Те са се свързали с теб. Нали те са ти казали да ме прибереш?

— И какво за това? — попита той.

— Може би са ти казали къде искат да отида след това?

Бях питал моето ИИ, но то не знаеше нищо за възможните дестинации. Обикновено отговаряше: Просто върви, продължавай да се движиш, недей да стоиш тук, понеже те ще те последват. Няма значение къде ще отидеш в началото .

— Не — каза Агифо-3-акка замислено, като клатеше глава и подръпваше продълговатата си заострена брада. — Не.

— Какво ти казаха?

— Предложиха ми определени… ценни неща — каза той със своя ехтящ глас. — Ако те прибера и ти помогна да се придвижиш по-нататък.

— Ценни неща?

— Софтуер, информация, такива работи.

— И?

— Само това.

Изглежда те не му бяха казали, че искат да унищожа населението на цял свят. По-добре да запазя тази информация за себе си, помислих си аз.

— Знаеш ли кои са те? — настоях аз.

Той поклати бавно глава.

— Само това, че са доставили възнагражденията, както обещаха. Обещаха и други, ако продължа да ти помагам.

Може би трябваше да спра дотам, но бях любопитен.

— Ти разбираш ли, че аз съм беглец от звездата-затвор?

Всъщност му казвах: „Ти, естествено, разбираш, че аз съм престъпник.“

Намирахме в някаква стая, изградена от отделни сегменти и със странно оформен свод. Стаята беше дълга няколко десетки метра и само три или четири широка. Стените представляваха съшит прозрачен полимер, който предоставяше леко разкривена и замъглена гледка на космическото пространство навън. Агифо-3-акка се втренчи в този размазан изглед. Звездата-затвор се отдалечаваше със съвсем слабо субсветлинно ускорение и сега представляваше едно проблясващо червено-оранжево петно, голямо колкото нокът на палец. В обсега на екрана не се виждаше нищо друго, освен осеяния със звезди фон.

Агифо-3-акка погледна назад към мен.

— Няма — каза той с характерния си бавен маниер на говорене — откъде другаде да си дошъл.

— Наистина бях в затвора — потвърдих аз. — Може би съм опасен индивид.

— Може би.

— Може да те нараня — казах аз. — Да те убия.

Той ме погледна.

— Не си ли любопитен защо бях там? — настоях аз. — Не си ли любопитен кой съм и какво съм направил?

— Любопитен съм само за едно нещо — отвърна той печално.

Единственото нещо, към което Агифо-3-акка изпитваше любопитство, нещото, което беше погълнало живота му и беше изличило интереса му към всяка друга тема, беше Просеката. Гравитационната просека. Той ми сподели това, но дори през двата дни, прекарани с него, то ставаше явно по хиляди начини и без да го казва. Той беше изоставил с голяма неохота изучаването на Просеката, за да ме прибере и го бе направил само защото моите работодатели (които и да бяха те) му бяха обещали жизненоважни според него неща за изучаването на Просеката. В продължение на месеци, които за нас бяха много години, той беше пътувал с голямо ускорение, за да се приближи достатъчно близо до звездата-затвор и да ме прибере. Сега той пътуваше обратно толкова бързо, колкото му позволяваха неговите паралелни субсветлинни двигатели. Той живееше, за да изучава Просеката.