Адам Робъртс - Камъкът

С други думи, аз умирах. От време на време моето ИИ се обаждаше, за да ме направи още по-нещастен. Ако не ни приберат скоро , казваше то, ние ще умрем .

— Ще умра, — повтарях мислено аз. И после: — Кой ще ни прибере?

Някой , отговори ИИ-то.

— Не ми играй пак същите игрички! — казах аз. Или се опитах да кажа, не знам. Имах чувството, че дори мозъкът ми се поти. Продължавах да губя нишката на това, което ми се казваше. Ти какво чувстваш, скъпи камъко, когато си нагрят? Сигурно можеш да понесеш топлината, както и студа. Но има ли някакъв праг, отвъд който ти също започваш да се разпадаш, да се топиш в лава, когато да чувстваш онова огромно страдание дълбоко в твоето същество. Ето по този начин се чувствах аз.

Един индивид на име Агиф. Корабът му е някъде наоколо. Той трябва да ни намери.

Трябва да съм припаднал. Всъщност най-вероятно беше да съм припадал и свестявал много пъти. Трудно беше да се определи с точност в лишената от сетивни възприятия среда на пяната.

Това продължи още. И още, и още.

Бях прекалено изтощен, за да забележа промяната. Бях намерен, прибран, качен на кораб. Усетих внезапното придърпване на гравитацията. Първото нещо, което си спомням, беше струята прекрасен хладен въздух, която след отмиването на пяната докосна лицето ми като студена вода. Аз изплюх запушалката от пяна в устата си и треперещ, поех в дробовете си глътки от този необикновено студен въздух.

Скъпи камъко,

Намирах се на борда на най-особената конструкция, най-странния космически кораб, който бях виждал някога. Изминаха няколко часа, докато се възстановя дотолкова, че да отбележа този факт. След половин ден обаче, аз бях в състояние, облягайки се на ръката на моя избавител, да се разходя из въпросното нещо. Начупени коридори, криви пътеки с остри завои, кънтящи като подземни кухини стаи, низходяща поредица от мънички, свързани помежду си камери. Огромният тромав космически кораб на Агиф.

Бях убеден, че ме преследват. Непрекъснато прехвърлях в ума си вероятната последователност на събитията в затвора. Кога щяха да забележат липсата ми — след няколко часа, след дни или след седмици? Седмици не изглеждаше вероятно, а часове си беше лош късмет, но според мен и това бе напълно възможно. Докато бях в затвора, тъмничарката никога не ми обръщаше много внимание, но сега несъмнено щеше да забележи, че липсвам. Тя се държеше така, сякаш се интересуваше само от себе си, сякаш бе единственото същество във Вселената, но в действителност непрекъснато ме наблюдаваше.

Нека предположим най-лошото — часове. Те трябваше да изчакат отварянето на вратите, за да могат да се свържат с останалия свят от т’Т. Вероятно първо щяха да алармират всички местни власти и после да тръгнат след мен. По какъв начин щяха да ме проследят?

Най-разумното нещо, което можех да направя, бе да се сдобия с променяща външността дотТек. За целта трябваше да намеря доставчик на нанотехнологията от свят, където не бяха чували за чудатата възбрана, наложена ми в звездата-затвор. Моите преследвачи със сигурност очакваха да сторя точно това. Следователно те имаха предвид, че след няколко дни външният ми вид можеше да е различен. Ето защо трябваше или много бързо да претърсят значителен брой светове със софтуер за разпознаване на лицето или да измислят по-изкусни начини за проследяване. Съществува например следният начин: във въздуха се пуска специален вид дотТек, който проверява всеки човек за определена ДНК. Когато го намери, дотТек съобщава за него чрез радиосигнал. Това, обаче, можеше да свърши работа в относително малък обхват, тъй като разпръскването на дотТек във въздуха е ненадеждно, а самите наномашини са толкова малки, че разпространяват сигнала едва на няколко метра. С други думи, те трябваше да дойдат и да ме намерят лично.

Това, прецених аз, беше най-вероятно. Щяха да предположат, че съм отишъл на някоя съседна планета — Дъжд, Монт Л’Ор или Кантал. Щяха да предположат също, че съм си осигурил дотТек и съм я използвал, за да се преобразя. Следователно Дъжд беше подходящ свят, в който да се скрия, тъй като водата в атмосферата щеше значително да затрудни разпространението на дотТек по въздуха.

Исках да тръгна незабавно.

— Ти си болен — каза моят спасител. — Прекалено рано е да тръгваш.

— Ти не разбираш, трябва да тръгна — ломотех аз, залитайки леко поради трескавата си напрегнатост и той трябваше да ме подкрепи, — те ще дойдат и ще ме намерят, ще ме отведат.