Адам Робъртс - Камъкът

Погледнах отново надолу и цялото ми тяло се разтресе от ужас при мисълта за падане. Това разстояние изглеждаше направо невъзможно. Представих си как падам и се разбивам на парчета. По време на престоя ми в затвора имаше моменти, в които щях да приветствам такова самоубийство. Но сега, изправен пред подобна реалност и измъчван от мисълта за близкото бягство, цялото ми същество въстана срещу тази идея. Усетих как ужасът се втвърдява като остроръб предмет в корема и гърдите ми.

Освободи си дясната ръка , заповяда ИИ-то.

— Не! — изскимтях аз. — Не! Не!

Но ИИ-то имаше пипала в двигателната зона на мозъчната ми кора. Въпреки съпротивата си, аз усетих как хватката ми се охлаби, китката ми се изви навън, за да освободи халката на крампона и ръката ми се отдели от небето.

— Не, не — застенах аз и се загърчих в екстаз от ужас. ИИ-то не казваше нищо, но очевидно бе решило, че съм си загубил ума. То вцепени всичките ми крайници с изключение на дясната ръка, която енергично бъркаше в торбичката.

Ръката ми извади края на въжето и преметна една петметрова примка около китката ми. Сякаш действаше някой друг, а аз само наблюдавах, докато тя се пресегна назад и с тромаво, но перфектно балансирано движение хвърли въжето нагоре. Отметнах глава назад точно навреме и видях краят му да изчезва в сърцето на звездовидната дупка.

Чу се един цъкащ звук. Процесорът, който контролираше магнитния канал и беше разположен в самия проход, реагира така, както беше програмиран в случай на проникване на замърсители в отвора. Сега звездата се сви, подобно на човешки сфинктер и се затвори, стискайки здраво въжето. Светлината угасна.

— Така ли трябваше да стане?

Да.

— Няма ли да забележат намаляването на светлината долу?

Всичко е наред , отвърна ИИ-то. Това е само една от многото звезди. Дай ми малко време и аз ще се справя. Сега трябва да те обвием в пяна .

— Върни контрола на крайниците ми, — казах аз.

Не мисля че е добре. Ще се паникьосаш и ще паднеш. Ето — то придвижи дясната ми ръка обратно към небето, така че да мога да поставя отново крампона. По-добре ли си?

Усетих как пяната забълбука около кръста ми. Много пъти бях изпитвал усещането да бъдеш потопен изцяло в пяната, но никога в такава странна и рискована позиция. Продължавах да хълцам и да се задъхвам и само майсторството на ИИ-то караше крайниците ми да не треперят. Но в това усещане имаше и нещо едва ли не приласкаващо: пяната се увиваше нагоре и покриваше тялото ми, пълзеше по ръцете ми и поглъщаше главата ми, подобно на одеяло, придърпвано над спящо дете.

Сега ще те накарам да се пуснеш , каза ИИ-то. Не можех да говоря, понеже пяната навлизаше в устата ми, образувайки тръбичката, по която въздухът достига до белите дробове по време на прехода, но наум виках френетично: не, не, не.

Нищо не можеше да се направи. Ръцете, а след тях и краката ми се отделиха от небето и потънаха в още меката консистенция на пяната. Краката ми се прибраха един до друг, леко свити в коленете, ръцете ми отидоха отстрани. Докато висях там, закрепен само на въжето, което бях хвърлил през отвора, аз имах в стомаха си някакво особено усещане.

Сега се ужасявах от мисълта, че отвърстието на звездата може да се отвори, да освободи въжето и да ме пусне на земята. Но бях отишъл твърде далеч, за да изпитвам страх по някакъв рационален начин. Помогни ми, ИИ, ломотех аз наум. Какво става? Моля те, кажи ми! Какво става.

… оставяме повърхността на пяната да се втвърди малко по обичайния начин… , чу се странният тройнозвучащ глас на ИИ-то, което сякаш се намираше по средата на някаква работа и не искаше да бъде разсейвано.

Така че аз продължавах да си вися там. Лишен от зрение, слух и обоняние, аз чувствах отчетливата липса на всякакви сетивни усещания, с изключение на еднообразния натиск на пяната върху голото си тяло и сивия й вкус, докато тя се втвърдяваше в тръбичка в устата ми. В това състояние започнах малко да се успокоявам.

… говоря на машината в отвора на звездата , отново достигна до мен гласът на ИИ-то. Това е проста машина, компактно построена, но не с латерална програма. Аз само… Аз само…

Накланяне.

… ето че тръгваме…

Почувствах, че се издигам нагоре. И се издигнах.

Какво ставаше ли? Скъпи камъко, ако само можеше да почувстваш моята възбуда. Целият ужас, който изпитвах допреди няколко мига, се трансформира по един алхимичен начин в неподправен и възторжен трепет. Моето ИИ беше убедило машината да отвори прохода и беше вмъкнало вътре въжето, за да ме изтегли нагоре в електромагнитния канал. След това, с една магнитна перисталтика, аз бях придвижен по протежението на този канал и изхвърлен навън от затвора, в тялото на самата звезда.