Адам Робъртс - Камъкът

Не знам какво имаш предвид, отвърнах аз наум. Бях се упражнявал в този начин за вътрешна комуникация и бях станал доста по-вещ.

Напротив, знаеш , каза ИИ-то и замълча.

Накрая тъмничарката и нейният другар се изправиха прегърнати и се отправиха към вътрешността на хълма. Те спяха там заключени, в случай че аз превъртя и се опитам да ги нараня в съня им. Най-после бях сам.

Сега , каза ИИ-то. Ето там, където кората на дървото е леко издута. Дръпни я на това място . Но всъщност нямаше нужда да ми казва нищо, понеже то вече направляваше моите ръце и пръсти. Отначало кората не поддаваше, но със сила и координация, които не знаех, че притежавам, аз я издърпах.

Вътре , подкани ме ИИ-то. Вътре . Звучеше нетърпеливо, дори превъзбудено и това ме разтревожи. Едно истинско ИИ със сигурност би било по-безпристрастно. Отново ме заизмъчва мисълта, че гласът е само вътрешно продължение на самия мен.

Бръкнах вътре и изкормих дървото, изваждайки част от машинарията, която превръщаше въглерода, водата и микроелементите в така необходимите протеинови плодове. Измъкнах навън низ от поклащащи се елекронни лампи и жици, един малък колектор.

Вземи ги! ИИ-то изкрещя пронизително в ухото ми. Затвори кората . Аз поставих обратно кората върху дупката в дървото, взех извадените неща и избягах.

Онази нощ ИИ-то, работейки посредством моите пръсти, построи съоръжение, което щеше да произведе пяната, използвана от междузвездните пътешественици. Пяната, увери ме то, била просто нещо. Ами технологията, съоръженията, самия процес, който изстрелва тялото със скорост, по-бърза от светлината? Не ставай смешен , каза ИИ-то. Това е прекалено сложно, за да бъде сглобено набързо тук. Да не мислиш, че съм гений? Укорът в тона му беше толкова остър, че не казах нищо повече. Но се тревожех, че дори и да успея да напусна звездата, щях да бъда оставен да се рея някъде в пространството.

Тогава отново една част от мен повярва, че цялата тази работа е някакъв фантастичен сън в собствената ми глава. Той поне създаваше известно разнообразие в живота ми, а до този момент животът ми беше отегчителен до смърт. Така че аз продължих да го следвам.

О, камъко,

Трябва ли да бавя разказа си, за да ти описвам приготовленията, които извърших? Не мисля така. През цялото време, докато ги извършвах, аз се съмнявах в тяхната реалност. Всъщност мен просто ме придвижваха насам-натам и аз бях повече пасажер, отколкото действителен извършител. ИИ-то ме накара да изработя торбичка от четири-пет много широки листа от храстите, растящи близо до мястото, където небето се съединяваше със земята.

— За какво ми е торбичка?

За да носиш калта. Трябват ни суровини за пяната. Пяната всъщност е въглероден комплекс. И течност, разбира се. Всичко това ще го намерим в калта.

Направих железни крампони, които щях да прикрепя към ръцете и краката си. Хранех се по-редовно и за нещо по-добро, отколкото когато и да било. Ще имаш нужда от сила, за да изкачиш небето , каза ИИ-то.

И така нататък, и така нататък.

Друга нощ. Аз чаках и очакването и страхът предизвикваха изгарящи стомаха ми киселини. Не можех да се контролирам и тичах от дърво на дърво, гмурках се във водата и се изкатервах навън, опитвайки се да изразходя излишната енергия. Изглежда щеше да мине цяла вечност, преди моята тъмничарка и нейният другар да се приготвят за сън. Наблюдавах ги, докато танцуваха еженощния си танц. Защо правеха това ли? Не знам точно. Просто такъв беше техният ритуал. Тогава в игрив изблик на нерви, аз подскочих и се затичах, като в същото време виех. При всеки подскок вдигах крак на височината на хълбоците си.

Не можеш ли да стоиш мирен? , оплака се ИИ-то в главата ми. Успокой се!

— Не мога! — пропях аз. — Не мога. — И после в ритъм с крачките си: — Не мога! Не мога, не мога!

Заобиколих малкия хълм и там стоеше тъмничарката. Рязко спрях.

— Здравей! — казах аз, кикотейки се. В същото време си мислех: скоро ще бъда далеч оттук, ще се гмурна в открития Космос и ще избърша сълзите си. Но част от мозъка ми се опитваше да заглуши мислите ми. Фактът, че ИИ-то можеше да ме подслушва, докато мисля, ми създаваше изнервящото параноично усещане, че тъмничарката също може да ме подслушва. В края на краищата, в някакъв съдбоносен смисъл тя — също като ИИ-то — съществуваше само в главата ми. Не съм ли прав?

Разбираш ли защо казвам това, скъпи камъко? Схващаш ли смисъла, в който тези хора извън мен не са истински хора? Но ти, естествено, мълчиш. И продължаваш да мълчиш. Една точка на безмълвието.