Адам Робъртс - Камъкът

Ще напуснеш затвора , отвърна търпеливо ИИ-то, през един от отворите в тавана. Ще създам всичко необходимо от подръчни суровини. Мога да произведа пяната до един достатъчно висок стандарт. Ще имаме нужда от въже, на което да увиснеш. Когато сме готови, ще се справим с преградите на отворите. Веднъж излезли от затвора, ние ще се издигнем към повърхността на звездата .

— Подобно на лед, който се издига във вода? — учудих се аз. Нямаше нужда да го казвам, ИИ-то го виждаше в мислите ми.

Нищо подобно, твоето невежество във физиката ме депресира. Ще трябва да пресметнем внимателно времето на нашето бягство и още по-внимателно неговото начало, така че то да съвпадне с достатъчно силен конвекционен поток в тялото на звездата, който да ни изхвърли нагоре.

— А радиацията?

Ще бъде жестока и опасна. Но престоят ни във вътрешността на звездата ще бъде кратък и ние скоро ще я напуснем. При нормални обстоятелства дотТек щеше да излекува уврежданията, причинени от радиацията, но при сегашните условия щетите, които ще понесем, са просто цена, която си заслужава да платим.

— Ако можех да имам малко дотТек в тялото си — казах аз и в гласа ми прозвуча внезапен копнеж. — Не би ли могъл да уредиш да получа малко дотТек?

Не, това не е възможно.

— Не — повторих аз, — това не е възможно. Предполагам, че няма откъде да се получи. И в крайна сметка екзекуцията превърна тялото ми в забранена зона за малките машинки.

Ще се справим добре и без тях.

— Цялото това говорене за ние , за нас — забелязах аз язвително. Бях седнал под едно дърво и късах малките му пластмасови листа едно по едно. На ниския хоризонт се виждаше жълтата, подобна на мечка фигура на надзирателката, която се движеше тежко.

Наблюдавах я. Тя се изкачи по хълма и премина от другата му страна. ИИ-то продължаваше да говори в главата ми.

Вътрешността на една звезда се състои от полутечна свръхнажежена плазма , казваше то. Аз не внимавах много, понеже в назидателния тон, който беше възприело сега, имаше нещо отблъскващо. Вътре в нея има многобройни нагряващи и охлаждащи потоци — въпреки че „охлаждащи“ е малко подвеждащо, като се има предвид изключително високата температура на средата .

— Наистина ли? — казах аз. И докато ИИ-то продължаваше да говори, аз се забавлявах, повтаряйки думата с различни интонации и ударения. Наистина. Нъистина. Ниистина. Нннаииистина.

Ще се разположим , продължаваше ИИ-то, без да обръща внимание на моята разсеяност, в горната част на един от тези потоци. Аз мога да пресметна и да наблюдавам динамиката на течната материя в достатъчна степен. Самият затвор е на по-малко от петдесет километра под повърхността на звездата, така че налягането няма да е проблем. Ние ще изплуваме нагоре .

То спря.

— А когато стигнем там? — попитах аз. — Просто ще си лежа върху огнената повърхност ли?

Не , отвърна ИИ-то, като звучеше все по-сърдито. Ще се съсредоточиш ли?

Неговата забележка относно моето невежество по физика май ме беше засегнала. Чувствах силен вътрешен импулс да се изфукам с начетеността си.

— И каква е гравитацията на повърхността? — попитах аз, понеже смятах, че звездата е с голяма маса и огромна гравитация.

Ама ти идиот ли си ?, попита ИИ-то, което наистина ме изненада. На повърхността гравитацията ще бъде почти същата като тук.

— Мислех, — казах аз — че гравитацията на звездите…

Това е малка звезда , прекъсна ме ИИ-то. Как иначе щяха да построят този затвор?

— Но как задържа планетите си?

Тя няма планети, само няколко астероида. Наистина ли нищо не знаеш?

— Недей да ми се ядосваш — посъветвах го аз.

Ние ще преминем през небесното тяло в конвекционния поток. Когато потокът стигне повърхността на звездата, той ще предизвика слънчево изригване, което ще ни изстреля със скорост, достатъчна за преодоляване на гравитацията. Именно по този начин ще се придвижим в пространството.

— А после? — попитах аз. — Ще се нося в Космоса в продължение на хиляди години, докато…

Но ИИ-то отново ме прекъсна.

После ще те приберат, естествено. Ти как си го представяше?

Това, че някой щеше да ме чака отвъд огнената стена на моя затвор, ме стресна. Аз осъзнах, че бягството и цялото начинание, на което се бях съгласил, бяха нещо истинско, а не фантазиите на един ум, разтворил се в лудостта през годините, прекарани в затвора. Това ме върна към навика да си задавам въпроси. Най-напред щяха да ме вземат от затвора, нали така? После щях да отида в един свят, който не бях посещавал никога, за да унищожа всички хора, живеещи там. Защо искаха от мен да извърша такова ужасно нещо?