Адам Робъртс - Камъкът

Уморих се. Сега ще те сложа тук, скъпи камъко, ще те оставя за няколко часа върху калта с цвят на шоколад и ти и аз ще поспим.

С обич:

Ае

Скъпи камъко,

ИИ-то се беше загнездило в черепа ми, затворено вътре така, както аз бях затворен в звездата-затвор. То ми шепнеше и се свързваше с мен през онези части на мозъка, които разпознават речта, съвсем слаби електрически импулси. Те звучаха в главата ми като няколко странни гласа, които обаче не резонираха и говореха едновременно в пълно съзвучие. Та то ми каза, че не съм повече пленник. Можех да избягам.

Нивото на дотТек в кръвта ти , каза ИИ-то, е почти нулево. Много е необичайно . Това го знаех и аз. Известно ми беше колко малко нанотехнология е останала в тялото ми — знаех го от това, че изпитвах болки и ожулванията отказваха да зараснат, от главоболията, които разцъфтяваха и угасваха в главата ми. Аз не бях повече човек.

— Е, и? — измърморих. Излизаше, че не е необходимо да произнасям думите. Загнезденото в мозъчната тъкан ИИ можеше да ги дешифрира по електрическите схеми, които се оформяха в двигателно-речевия център. Обаче на мен ми беше трудно да мисля думите, без да ги произнасям. В началото ИИ-то ме порица за това: Защо говориш на глас? Някой ще те чуе и плановете ни за бягство, както и всичко, което ще последва, ще пропадне . В този случай всичко, което щеше да последва, беше смърт. Това не ме трогна.

— Те вече смятат, че съм си загубил ума — промърморих аз, — че съм луд. Защо си толкова впечатлен от факта, че нямам дотТек в кръвта си?

Скъпи камъко, какво ли щеше да си помисли някой, ако ме видеше да си говоря сам сред изкуствените дървета?

Колко дълго си живял по този начин? Без дотТек?

— Години — изшептях аз. — Години! Не знам точно колко, защото съм изгубил представа за времето. Тук няма сезони. Направо ми се повръща от това. То ме прави луд, луд. Трябва да ме извадиш оттук.

Няма да е толкова лесно да пътуваш в Космоса без дотТек, която да ти помага , отбеляза ИИ-то.

— Това го знам — отвърнах аз. — Не се съмнявам, че ще оцелея, но няма да е кой знае колко приятно. Нищо вътре в мен не е живо.

Твърдението беше двойно вярно, защото аз чувствах в сърцето си един вакуум, образно казано, едно чувство на празнота, като че ли бях необитавана сграда. Това беше „депресия“ — една от патологиите, които понякога се срещат в световете на т’Т, защото не позволяваме на дотТек да си играе с химията на по-висшия ни мозък. Аз обаче смятам, че нано-поддържането на химията на цялото тяло допринася за намаляването на резултатите и причините за болестта. Без значение какви са причините, депресията е рядка в т’Т. Никога не бях боледувал от нея преди, но боледувах сега, в този затвор. Месеци наред страдах от нея в неопосредствана форма, месеци наред живях с чувството, че умът ми се разпада и умира, а тялото ми е болно и изтощено.

Най-напред трябваше да ме извадят от затвора. За целта не се налагало да предприема свръхсветлинно пътуване, каза ми ИИ-то, но съм щял да се нуждая от пяната, в която се обвиват космическите пътешественици. Когато ми съобщи това, аз разбрах как щеше да стане бягството. ИИ-то се надяваше да ме прекара по някакъв начин през самата звезда, през нажежената й до милиони градуси плазма. Щеше да използва пяната като изолация, тъй като нейното предназначение, скъпи камъко, е да предпазва пътешественика от огромния студ и невероятните температурни разлики в космическия вакуум. Но на мен ми беше трудно да повярвам, че тя може да послужи като изолация срещу огромната топлина във вътрешността на една звезда. Тя не е проектирана за такова нещо.

Аз ще модифицирам пяната , каза ИИ-то. Ще я подобря, мога да го направя. Освен това не е необходимо тя да издържи цяло междузвездно пътуване, а само толкова, колкото да ни извади от затвора .

— Кога ще получа необходимите приспособления? Жип-раницата? — попитах аз.

Няма да има никакви специални приспособления за свръхсветлинно пътуване , каза ИИ-то със странно раздразнен тон, който зазвуча сюрреалистично поради разминаването на гласовете му. Според теб как да получим пълна Жип-раница вътре в затвора? Няма да правим такова нещо .

— Но как — попитах аз, също раздразнен от тона му, — как аз… — но думата ми убягна.

Ти напускаш затвора , заобяснява ИИ, точно когато се сетих за думата.

— … ще бъда изтласкан, как аз ще бъда изтласкан през Космоса без Жип-раница? При положение, че успея да напусна този непристъпен затвор?