Адам Робъртс - Камъкът

Скъпи камъко,

Ето ме отново. Реших, че може би точно сега не искам да ти разказвам за детството си. Има някои неща в тази история, които навярно не би искал да чуеш. Защото биха те засегнали, въпреки че си камък.

Вместо това нека ти разкажа за т’Т, за разтега от високоскоростно пространство в тази част на Галактиката. За Великата конфедерация на светове. Нашият начин на живот — на всички светове, които са част от т’Т — се определя от междузвездните пътувания. Опитай се сега да си представиш на какви фантастично далечни разстояния една от друга се намират звездите и какви огромни разстояния трябва да изминаваме ние, за да се придвижим от едно място на друго. Ти си широк колкото длан, но я си представи колко милиарди длани разстояние има между две планети от една и съща система. Звездите се намират толкова далече една от друга, че на светлината, която се движи с около двеста и тридесет милиона метра в секунда, са й нужни много години, за да стигне от една звезда до друга. Разстоянието от моя роден свят Терне до най-близкия населен свят е около седемдесет светлинни години. На един камък като теб, ако е хвърлен, да речем с прашка, ще са му нужни много векове, за да прекоси това разстояние. Хилядолетия.

Има начин да се пътува по-бързо от светлината и той е следният: но за да го обясня, ще трябва да сляза надолу по скалата, до нивото на атома, където обитава дотТек. Това са малките машинки, които наброяват милиони във всяко човешко тяло и са изградени от няколко десетки атоми, също като миниатюрни тухлички. Те разбират динамиката на атомното и субатомното ниво — ах, колко добре я разбират! Те живеят в този свят, нали така (защото съм напълно сигурен, че те ни подслушват, камъко, те подслушват нашия разговор). Нали така?

Хей! Хей!

Нищо.

Около всеки атом има няколко електрона — като планети в своите орбити около звездата или като върховете на часовникови стрелки, които обикалят своята ос. Тези електрони обитават една от няколко възможни орбити, която може да е близо до ядрото или пък малко по-навън или дори още малко по-навън. Но все пак те се движат по една или друга установена орбита и не могат просто да се въртят, където си пожелаят. Когато в системата се подаде повече енергия, тогава тези електрони могат да скочат от по-ниска орбита към по-висока или обратното — от по-висока към по-ниска. Това движение се осъществява на малки разстояния, но по-важното е, че то е мигновено .

Това, мисля аз (въпреки че не съм експерт) е едно слабо ядрено взаимодействие, свойство на атомния живот. Ако това движение се координира в цялото тяло, то може да осъществи мигновен скок в пространството. Изминатото разстояние, разбира се, е съвсем малко, толкова колкото е разликата между две орбити в атома, само една частица от ширината на атома, с други думи — най-малкото нещо. За да можеш да се придвижиш на няколко метра в реалното пространство, са нужни един трилион такива отскачания. Но ако си в състояние да координираш тези трилиони и трилиони движения, тогава ще можеш да се придвижваш по-бързо от светлината. Колко бързо ли? Съществуват две ограничения: едното е времето за изчисляване на трилионите върху трилиони промени. Ако изчисленията стават бавно, тогава скоростта е малка. Но ако стават достатъчно бързо, може да се достигне скорост, хиляди пъти по-голяма от скоростта на самата светлина.

Другото ограничение зависи от факта, че действието на слабата ядрена сила има някои особени характеристики. То е ефективно само при придвижването на много, ама много малки неща и е много неефективно при придвижването на големи предмети. Теоретично негов най-добър пасажер би била една неизмеримо малка точка. Такава точка е математическа фикция, но ако беше възможно да си я представим в реалния свят, ние щяхме да бъдем в състояние и да я ускорим до скорост, много милиони пъти по-голяма от тази на светлината. Колкото по-голям е обектът и колкото повече се разпростира навън от тази неизмеримо малка точка, толкова по-бавно могат да бъдат постигнати скорости, по-големи от светлината. Ограничението може да бъде изобразено като логаритмична скала, която показва стремително падане надолу. Следователно обект, по-голям от десетина метра в диаметър, почти не може да бъде ускорен до скорости, по-големи от тази на светлината.

Човечеството строи своите космически кораби — едни лъскави и стройни, а други — огромни и несиметрични, но нито един от тях не може да пътува по-бързо от светлината. Трудностите при координирането на такова голямо квантово отместване означават, че пътешествениците в Космоса трябва да минат без удобствата на космическия кораб. Мечтите на древната култура за кораби, оформени като гигантски дискове или пръчковидни насекоми се оказаха нереалистични, скъпи камъко. Истината е следната: човек привързва една раница към гърба или корема си (в зависимост от предпочитанията). От тази раница се излива пяна, която бързо го или я покрива, обвивайки цялото тяло. Това е една интелигентна пяна и мощните процесори (не ИИ-та, които не могат да оцелеят при свръхсветлинни скорости) я оформят така, че да образува въздушен проход в и около устата и да обгърне тялото като възглавница. После самите гранули на пяната също се адаптират и част от тях обработва информацията, необходима за многократното прехвърляне на тялото през пространството, друга го предпазва и му създава удобство, регулирайки топлината, трета формира струи от газове, за да го насочва. Отвън пяната се втвърдява като диамант, за да пази пътешественика от по-малки удари, както и от студа на Космоса. След което той се изтласква във вакуума от хангара (например) на своя изключително бавен космически кораб и хайде на път. Изумително нещо е това пътуване по-бързо от светлината. То избягва толкова успешно времевото разширение и свиване, характерни за конвенционалното пътуване, че разликата между времето на пътешественика и времето на един друг наблюдател е не повече от пет процента.