Адам Робъртс - Камъкът

Попитах ИИ-то.

— Знаеш ли кой ме нае?

То не отговори, така че аз продължих да питам.

— Знаеш, нали? Ти знаеш.

Разбира се, че знам , отговори то. Неговият странен тройно-звучащ глас прозвуча почти сърдито.

— Кой? — поисках да знам аз. И когато то не отговори, аз започнах да крещя въпроса на висок глас:

— Кой? Кой?

Успокой се! , развълнува се ИИ-то. Да не искаш да привлечеш вниманието им? Те ще разберат, че нещо не е наред и ще те възпрат, ще ти попречат да излезеш навън. Това ли искаш?

Спрях да крещя, но усетих странната налудничава енергия, която ме обземаше от време на време, така че се засилих с неравномерни крачки нагоре по малкия хълм, спуснах се надолу по другата му страна и прескочих потока с един-единствен скок.

Успокой се! , извика ИИ-то. Стой мирен! Да не си луд?

— Кой? — попитах аз по-тихо, като се задъхвах от тичането.

Не мога да ти кажа.

Това ме спря. За момент застанах приведен напред, с превит гръб и изпънати ръце, поставил длан на всяко коляно. Без дотТек ми беше нужно много повече време да се възстановя след физическото усилие.

— Какво?

Не мога да ти кажа! Стига! Успокой се!

— Какво искаш да кажеш с това, че не можеш да ми кажеш?

То не отговори, така че аз повторих въпроса.

— Ти знаеш кой ме е наел, нали?

Разбира се.

— Но няма да ми кажеш?

Не.

— Предполагам — казах аз, като се отпуснах на земята и си поех дъх, — че те, моите работодатели, са те програмирали. Програмирали са те като код и по някакъв начин са те прехвърлили вътре в затвора.

Да.

— И искат да останат в тайна. Програмирали са те и за това.

Нещо такова.

— Знаеш ли защо искат да се направи онова нещо?

Тишина.

— ИИ — казах аз. Сега бях седнал и обгръщах с ръце бедрата и прасците си. Те бяха притиснати към тялото ми, подобно на сгъваем стол.

— ИИ, това, за което съм нает, е нещо много голямо. Да убиеш цял един свят! Това е много голямо престъпление. Аз не мога да си представя защо някой ще го иска. Ти знаеш ли защо ?

Ти задаваш , каза ИИ-то в главата ми, погрешен въпрос .

— Но ти знаеш защо? — сега аз говорех наум.

Знам.

Тишина.

— И, — попитах аз, сякаш въпросът току-що се беше породил в мен, — и знаеш ли защо аз? Защо избраха мен да направя това нещо?

Ти знаеш отговора на този въпрос.

Това си беше самата истина. Във всички светове на т’Т, в утопичните територии и цивилизации на високоскоростното пространство вероятно нямаше друг индивид като мен. В моя затвор аз бях сам — уникален криминален урод, една статистическа странност. т’Т се славеше с това, че бяха редуцирали онзи недостатък в статистиката, който отразява малкия процент убийци сред населението и на практика го бяха свели до нула.

Трябва да правиш точно каквото ти казвам , каза ИИ-то. Аз отвърнах мълчешком: Да, да.

Имаше ли глас в главата ми, скъпи камъко? Или си представях цялото това нещо?

Би било най-добре , каза ИИ-то, ако ми позволиш да порасна в твоя мозък, за да мога да се свържа с онези части от мозъчната кора, които управляват двигателните ти рефлекси. Така аз ще мога да влияя директно върху твоите движения и да те направя по-сръчен .

— Наистина ли се нуждаеш от позволението ми? — попитах аз. — Как бих могъл да те спра, ако решиш да го направиш, с него или без него?

При тези думи то, изглежда, се разстрои. Просто се държах учтиво .

Настъпи нощ. Аз се мотаех край водата и наблюдавах как моята тъмничарка и червеният й любовник танцуват заедно, огрени от звездите. Ивици бледа светлина проблясваха върху тъмните води на езерото. Аз се криех зад най-близките дървета и надничах иззад стволовете им, като че ли бяха колони, а аз — участник в някаква пиеса. Тъмничарката и нейният другар спряха, за да си откъснат плодове и седнаха, за да ги изядат, като потопиха краката си до колене във водата. Накъсаният им разговор, още по-неясен поради разстоянието, достигаше до мен като жужене. Не чувах какво си говореха.

Скоро ще заспят , каза ИИ-то, близо и остро в ухото ми.

Аз си бях помислил съвсем, ама съвсем същото нещо, така че косите ми се изправиха. Как можех да бъда сигурен, че в главата ми наистина имаше ИИ? Ами ако си представях всичко това?

Тази мисъл, обаче, беше твърде близо до говорните ми центрове и ИИ-то я подслуша (или подмисли?).

Трябва да помислиш , обади се кисело то, дали навикът да не се вярва, че може да съществува и някой друг освен теб, не преставлява сам по себе си спънка .