Адам Робъртс - Камъкът

— Нашият проблем?

Това е и мой проблем , настоя ИИ-то кисело. Ако ти умреш и аз ще умра.

— А ще умра ли?

Надявам се да не умреш. Потиш се, въпреки че потта няма къде да отиде, така че това не ти помага да се охладиш кой знае колко. Ако вътрешната ти температура надвиши определена граница, тогава може да припаднеш, а може и да издъхнеш. Но мисля, че ще бъдем добре. Обаче това ще бъде едно доста по-малко приятно пътуване, отколкото предполагахме.

— Не мога да свикна да говориш за „нас“ по този начин.

Просто свиквай.

Нищо не можеше да се направи. Чувствах се зле. На тялото ми му беше прекалено горещо и нямаше начин да се охлади.

Това, което обикновено се случва по време на полет в Космоса е, че когато пътешественикът тръгне на път, изцяло обвит в пяната, умът му се забавя. Без външни дразнения, в една перфектно балансирана среда е много лесно да се плъзнеш в нещо като сън и една форма на будност, където времето значи много малко. Съществуват мантри, които спомагат да се предизвика това състояние на ума — дълбоката медитация, която прави по-лесни месеците на продължителното пътуване. Бях пътувал по този начин много пъти, но сега открих, че в стапящата и сърбяща топлина и без дотТек, това състояние на ума не можеше да се достигне. Опитах с моите мантри, но пак не можех да се концентрирам заради мисълта, че се чувствам толкова зле. При това от време на време ИИ-то се намесваше съвсем безцеремонно — едно дразнещо разсейване, което беше спестено на обикновените пасажери в Космоса — и нарушаваше всяка концентрация, която бях успял да постигна.

Би ли имал нещо против, ако променя химията на твоя мозък като…

— Моля те! Пречиш ми да се концентрирам.

Само проявих вежливост, поисках разрешение.

— Млъквай!

Извинявай! Гласът три-в-едно звучеше саркастично. Но то замълча, макар и за малко. После:

Наближаваме повърхността на слънцето.

— Защо трябва да ми го казваш? Да не възнамеряваш да коментираш непрекъснато по време на пътуването? Основната идея при междузвездното пътуване е да се постигне правилно състояние на ума. Като продължаваш да ме прекъсваш, ти ми пречиш да постигна това правилно състояние.

Виж…

— Не, не.

В действителност бях малко несправедлив към ИИ-то. След като обвитият в пяна пътешественик навлезе в свръхсветлинното пътуване, така или иначе той може да се концентрира много трудно. Непрекъснатото преместване на квантово ниво играе странни игри с нервните пътечки в мозъка и пътешественикът почти винаги изпада в някакъв вид транс. Всъщност това не е неприятно преживяване, дори в известен смисъл е успокояващо. Едно каканижещо ИИ, което непрекъснато подхвърля забележки, не може да извади ума от това състояние. Нещо повече, ИИ-тата се повреждат от този процес, те не могат да оцелеят. Само че аз не пътувах по-бързо от светлината, а пълзях нагоре и навън. Нещо повече, беше ми топло, бях ядосан и нямаше на кого другиго да си излея яда, освен на ИИ-то.

Тогава неочаквано усетих рязко отклонение от курса и внезапно раздрусване в корема и в костите. Изведнъж всичко се смъкна в краката ми, кръвта напусна мозъка ми толкова бързо, че сигурно съм изгубил съзнание. Когато дойдох на себе си, аз все още се намирах в мощната тяга на ускорението.

Бях достигнал повърхността и бях изстрелян от дъгообразното слънчево изригване като куршум от пистолет. Не знам точно каква скорост достигнах или на какво притегляне бях подложен (при това в тяло без дотТек, което трудно можеше да се справи с огромното натоварване), но знаех, че усещам въздействието на непреодолима сила и, че това продължи много дълго време.

Все пак накрая всичко започна да се уталожва. Чувството, че съм мощно издърпан от самия себе си през петите, намаля и напълно изчезна. Предположих, че съм навън. Свободен! В кръвта ми се заблъскаха хормони и аз изпитах огромно въодушевление. ИИ?, извиках аз наум. ИИ?

Намусено: Да ?

— Излязохме ли от звездата?

Както изглежда, да.

Ако устата ми не беше пълна с пяна, щях да изкрещя от радост. Свободен! Изригването ме беше изхвърлило навън от малката звезда.

Къде се намирах? Изобщо не можех да разбера. Всичко, което знаех е, че бях увит в пашкула междузвездна пяна, но без приспособленията на Жип-раницата за свръхсветлинно ускорение аз просто щях да се нося в Космоса със субсветлинна скорост. Не знаех нито в каква посока, нито какво щеше да се случи по-нататък. Ще бъдеш прибран , само това ми беше казало ИИ-то. Но сега имаше по-належащи проблеми. Погрешното изчисление означаваше, че в момента вътрешността на пяната беше прекалено гореща. Аз се чувствах много зле, зле до самите си кости. Очните ми ябълки бяха горещи и имах чувството че пихтията в тях се втечнява и сварява зениците и ирисите. Езикът ми май се беше надул. Когато го притисках към небцето, чувствах папилите върху него като горещи мехурчета.