Адам Робъртс - Камъкът

Хората не харесваха чутото.

— Колко абсурдно!

— Нелепо!

— Нечувано!

— Предполагам — каза една жена, покрита с хлъзгава черна кал, докато се гмуркаше в реката, — че ти вероятно отиваш на юг?

— На юг ли? — попитах аз.

— Там отиват всички екстремисти, типовете с ексцентрични лични схващания — каза тя и се гмурна обратно в реката.

Реших, че Югът беше най-доброто място за мен. Щях да намеря някое отдалечено кътче, може би дълбоко в джунглите и да се скрия за няколко месеца. Когато минеше достатъчно време, щях да се появя отново и да отлетя за Ну Хирш Фалоу.

И тъй, камъко,

Отпътувах на юг със сал. Жителите на Дъжд се придвижват из своя свят предимно по този начин. Някои салове представляват огромни шлепове, дълги по един километър, които се носят надолу по течението или пък се придвижват нагоре по широките реки на северния континент с помощта на двигатели. Има и по-малки платформи, дълги само няколко метра, а може да се използва дори обикновена табуретка, върху която пътешественикът кацва (крачетата на табуретката завършват под водата в четири плаващи глобуса, балансирани срещу смяната на течението посредством обикновени чипове). Други превръщат самите себе си в плаващи предмети, като поставят под кожата си непотъващи подплънки и се преобръщат и носят надолу по реката като плавеи. ДотТек не позволява те да се удавят и очевидно (така чух) това е най-успокояващият и приятен начин за придвижване. Но аз не можех да пътувам като тях.

Качих се на борда на един сал, като платих на салджията с някакви тънки, зелени листа с формата на острие на копие, които се използваха като „пари“ или по-точно като банкноти. Тъй като тези листа (както и всякакви други най-разнообразни видове листа) растат в изобилие навсякъде на Дъжд, тази финансова операция представлява нещо като изпразнен от съдържание ритуал. Но ритуал, към който всички се придържат с една забележителна неотстъпчивост. Когато за първи път се опитах да се кача на сала, салджията ми отказа и посочи няколко растящи край водата дървета с листа-пари. Запротестирах, но той беше непреклонен. Така че аз отидох до дърветата и набрах малко листа. Върнах се на сала и салджията щастлив взе „банкнотите“ от мен, пренареди ги в спретната купчинка и като ги притисна, ги постави в широк портфейл, изплетен от тръстика.

— Какъв точно — попитах сърдито аз — е смисълът на тази операция?

— На Дъжд — отвърна той, — всеки е богат! Парите растат по дърветата!

Днес, в повечето светове, които съм посещавал (а аз съм посещавал много), парите са непознати. Няма защо обмяната на консумираните стоки да се регулира, след като производството е повсеместно и на практика безплатно. Наистина съществуват светове, които прилагат държавно регулирана парична система предимно за ползването на малко познати, уникални стоки или стоки, които се доставят отдалече. Но никога не бях срещал „монетна“ система, толкова ирационална като тази. Въпреки това аз платих и без да казвам нищо повече, си намерих място на сала.

Салът беше направен от две дузини дълги дървесни стволове, свързани заедно и застлани отгоре с по-малки клони като с мрежа. По-голямата част от палубното пространство, възлизащо на стотици квадратни метри, беше празна. В края имаше няколко постройки с наклонени покриви, главно складове, както и един относително голям заслон за онези, които не бяха усвоили навиците на местните жители да спят на открито под дъжда.

Камъко,

Както вече казах, на този свят валеше през цялото време. Планетата се намираше близо до слънцето и дъждът беше топъл, но този неспирен валеж започваше да ме подтиска.

Понякога дъждът се изсипваше внезапно и тежко, подобно на камъни, като произвеждаше, скъпи камъко, такъв силен и плющящ звук, какъвто би произвел ти, ако те пуснат отвисоко — един насечен трясък, но увеличен милион пъти. На откритите места дъждът чертаеше остри линии, докъдето стигаше погледът и се разбиваше с грохот върху бетонните улици и площади, замитайки върху земята килим от струи, подобни на пискюли. Встрани от пътищата, в горите, той люлееше балдахина на дърветата, трополеше между листата и ги караше да треперят и играят непрекъснато. Там шумът приличаше повече на пляскане с ръце. Любимото ми място за наблюдение на по-тежкия дъжд беше край реката, с пресекливата симфония от бял шум зад мен и ширналата се отпред плоска водна равнина, осеяна с хиляди разширяващи се концентрични кръгове. Вълнички, които се издуваха и се пръсваха подобно на светлинните сфери, които напускат експлодиращите звезди. Бегли очертания на пръстени, които растяха като живи и изчезваха, но биваха заменяни, преди да се стопят напълно, от нови пръстени. Един модел на преходността.