Адам Робъртс - Камъкът

После за кратко (никога за много дълго), небето се изпразваше от водата, дъждът отминаваше, а последните капчици се стичаха от навесите и клоните подобно на миниатюрни течни плодове. Въздухът се изпълваше с най-изтънчения мирис на чиста пръст и озон.

После отново заваляваше. В този свят имаше много разновидности дъжд. Понякога той беше лек, падаше деликатно като цветен прашец и изглеждаше почти сух. Този вид дъжд оставяше върху дрехите на хората съвършени капки, като миниатюрни скъпоценни камъни. Понякога дъждът се извиваше като внезапна вихрушка в облаци от малки капчици, които се носеха на талази и описваха кръгове, подобно на дим. Цветовете наоколо обагряха дъжда. Във въздуха всяка капка бе слънчева светлина, но на пътя, върху земята, водата течеше като тъмнина.

Понякога дъждът падаше право надолу, вертикално. Понякога падаше под наклон. От време на време два буреносни фронта се сблъскваха и ветровете се смесваха и ожесточаваха. Тогава духаше толкова силно, че дъждът се лееше хоризонтално. Помня, че един път, докато жваках просмукана от влага гулия за обяд, вятърът беше толкова своенравен, че издухваше дъжда под лек ъгъл нагоре .

Новопристигналите на планетата първоначално се опитват да тичат през дъжда и да спринтират от заслон до заслон. Но след няколко дни на Дъжд разбираш, че това е безплодно усилие, не може да се избяга от водата. Водата, в известен смисъл, е същността на Дъжд. Ти я приемаш, дори й се наслаждаваш. Никога досега не бях срещал толкова течна култура, при това примесена с всякакви течности — дъждове отгоре, река и морета долу, човешка пот и плюнка, пикоч и сополи, сълзи и сперма, всеки в този свят течеше и капеше. Леещата се вода беше нещо като културна емблема: тя беше свързана с преходността на живота — пък бил той и нашият живот в т’Т с всичките подобрения, които прави дотТек. Всичко тече, говореше начинът, по който живееха обитателите на Дъжд. Течи с него. Всичко се изтича, наслаждавай му се сега.

Повечето материални творения на тази култура са временни. Леглата, например, представляваха дюшеци от листа (не листата-пари, а друга разновидност, наричана пъджис ), които издържаха няколко нощи, бързо се разваляха и биваха подменяни. Пътуването, както казах, ставаше на дървени салове. След няколко седмици във водата талпите и стволовете започваха да се трошат, повредени от влагата и проядени от насекомите.

Насекомите! Уф! Нямаше летящи видове, понеже (предполагам) дъждовете бяха прекалено обилни и чести, за да могат малки същества да летят из въздуха. Но имаше всякакви други насекоми — пълзящи, плуващи, заравящи се в пръстта.

Имаше един вид, който снасяше ларви в кожата ми. Тръпки ме побиват, като си спомня, скъпи камъко. Как ми се искаше да имам кожа, твърда и непроницаема като твоята, а плътта под нея да е също толкова неподатлива. Естествено за повечето обитатели на Дъжд тези личинки не бяха проблем — дотТек осуетяваше всяко попълзновение върху тях и възстановяваше наранената кожа. Но аз нямах дотТек в тялото си. По краката ми се бяха образували възпалени места, особено по прасците, които ме сърбяха (мисля че ти обясних какво означава тази дума). Аз чешех тези подутини, те се разкървавяваха и инфектираха. Понякога изскубвах личинките от раните, като естествено трябваше да правя това в уединение, за да не привличам допълнително внимание върху себе си. Въпреки горещината, започнах да нося дълги панталони 5 5 Буквално: „започнах да нося своето интелигентно платно върху краката си“. . Когато хората — тук хората ходеха предимно голи — коментираха странното ми облекло, аз им разказвах сложни лъжи за семейни традиции и малко известни моди, изобщо каквото ми дойдеше наум.

Личинките принадлежаха на едно водно насекомо и започнаха да ме мъчат веднага, щом се качих на сала. Когато разбрах, че идват от водата, аз се стараех да стоя далече от нея. С малкото останали листа-пари си купих нож, с който ги изчоплях от кожата си. Но въпреки болката и загубата на кръв, които си причинявах, не успях да се отърва от паразитите.

Икономическите отношения на лодката, както стана ясно, докато плавахме надолу по течението, се различаваха от общата икономика на планетата. Тъй като салът не се отбиваше на никакви крайречни спирки, нямаше как да се накъсат листа-пари от дърветата и да се попълнят запасите. Това добавяше към финансовите сделки едно пикантно допълнение — недостига. Установих, че за повечето пасажери това беше още едно от силните усещания, които предлагаше пътуването — да изследват този странен, архаичен вид икономическо поведение. Пазарлъци, натурална размяна, купуване, продаване. Аз стоях настрани от тези неща, но тъй като не си бях направил труда да се запася с листа преди да се кача на борда, бях „беден“.