Питакъс Лор - Силата на шестимата

— Хайде! — извиква той и вдига поощрително ръце нагоре. — Хайде, Оливия!

Тримата с Ектор и Елла изскачаме от колата и изтичваме до него. Държа сандъка под мишница и след миг виждам, че по средата на езерото водата започва да се накъдря и да клокочи.

— Марина, знаеш ли какво е химера?

Не успявам да отговоря, защото точно тогава един от автомобилите на могадорианците — подобен на танк джип с монтирано отгоре оръжие, изскача на хоризонта и се спуска бясно надолу по хълма. Насочил се е право към нас и Крейтън изстрелва порой от куршуми в предното му стъкло. Колата веднага изгубва контрол и се забива право в задната част на пикапа на Ектор. Чува се оглушителен трясък, последван от стържене на метал и дрънчене на счупено стъкло. Останалите десетина автомобила от конвоя се спускат надолу по хълма и започват да стрелят. Всичко изригва в огън и пушек, щом експлозии разтърсват брега, запращайки и четирима ни на земята. Пясък и вода се посипват върху нас и с лазене се изправяме на крака. Крейтън ме дърпа за якичката.

— Махайте се оттук! — крещи той.

Хващам Елла за ръка и двете побягваме с всички сили покрай лявата страна на езерото. Крейтън започва да стреля, но не се чува само едно оръжие, а две и мога само да се надявам, че втория спусък го натиска пръстът на Ектор.

Тичаме към група дървета, които стърчат по цялото протежение на склона, чак до брега на водата. Краката ни шляпат по мокрите камъни и забързаният ход на Елла отговаря на темпото ми. Във въздуха продължават да трещят изстрели; и точно когато престават, оглушителен животински рев отеква над нас и ме кара да спра внезапно. Обръщам се да видя кое е това същество, способно да издава подобен парализиращ рев, знаейки, че то не принадлежи на този свят. Дълъг, мускулест врат се подава десет-петнайсет етажа над водата, плътта му е блестящо сива. В края на врата върху гигантската му глава на гущер бърните му се разделят, за да покажат набор от огромни зъби.

— Оливия! — радостно крещи Елла.

Оливия надига глава и изревава още веднъж пронизително. Точно по средата откъм планината се чува многогласен писклив лай. Поглеждам към склона и виждам група малки зверове да се спускат към езерото.

Ахвам.

— Какви са тези? — питам Елла.

— Краули, много краули.

Сега вратът на Оливия се е показал изцяло и е дълъг цели трийсет етажа, а когато и останалата част от тялото й излиза на повърхността, се вижда, че вратът й се разширява надолу, а торсът й се удебелява. Могадорианците веднага насочват стрелбата си срещу нея. Оливия удря с глава наведнъж неколцина от тях и се появяват огромни купчини прах. Виждам тъмните фигури на Крейтън и Ектор, и двамата с димящи дула.

Могадорианците отстъпват и стотици краули навлизат в езерото и започват да плуват към Оливия. Животните изскачат над водата и атакуват. Много от тях се хващат с ноктите си за Оливия, изпълзяват по гърба й и препускат в основата на врата й. Скоро водата в езерото е нашарена с кръв.

— Не! — крещи Елла.

Тя се опитва да се върне назад, но аз я хващам за ръката.

— Не може да се върнем — казвам.

— Оливия!

— Това е самоубийство, Елла. Те са прекалено много.

Оливия реве от болка. Тя мята глава встрани и назад, опитва се да размаже или да захапе черните краули, които са я покрили цялата. Крейтън насочва оръжието си към зверовете, но го сваля, когато си дава сметка, че е по-голяма вероятността да застреля Оливия. Вместо това двамата с Ектор насочват огъня към армията от могадорианци, които се подреждат в редици и се готвят да атакуват отново.

Оливия се клати насам-натам, вие към планините и се преобръща по гръб по средата на езерото, като потъва бавно, надигайки червена вълна. Краулите се пускат от нея и отплуват към могадорианците.

— Не! — чувам гласът на Крейтън да крещи, извисявайки се над целия този хаос.

Виждам го как се опитва да навлезе в езерото, но Ектор го издърпва назад към брега.

— Наведи се! — пищи Елла и ме дърпа надолу.

Над нас се чува свистене на въздух. Гигантско черно копито размазва почвата до мен, вдигам очи и виждам рогато чудовище. Главата му е голяма колкото пикапа на Ектор и когато великанът изревава, косата ми ме перва по лицето.

— Хайде! — крещя.

Побягваме към дърветата.

— Да се разделим — казва Елла.

Аз кимвам и побягвам наляво, към един много стар бук с чепати клони. Пускам сандъка на земята и инстинктивно разпервам ръце нагоре. За мое учудване дънерът на бука се отваря и се появява хралупа, достатъчно голяма да побере двама души и един дървен сандък.