Питакъс Лор - Силата на шестимата

Мятам топка подир топка от зелената лава срещу още могадорианци и ги повалям. Сам трупа на купчина оръдията им и когато настъпва затишие, хващам още две топки от зелената течност и изхвърчам през вратата. Сам ме следва, хванал под мишници по едно дълго черно оръдие. Броят на спускащите се по мрачния коридор могадорианци е зашеметяващ. Като добавим мигащите светлини и пронизителните сирени, това си е истинско претоварване на сетивата. Сам натиска спусъците на двете оръдия и покосява редица след редица могадорианци, но те не спират да прииждат. Щом му свършват патроните, Сам грабва следващите две оръдия.

— Малко помощ няма да ми е излишна! — крещи Сам и помита още една редица могадорианци.

— Мисля, мисля.

По всичко личи, че покритите със слуз стени на тунела пречат да се разпали истински пожар, а и нямам в ръцете си достатъчно зелена лава, за да нанеса повече щети. Вляво от мен са сребристите цистерни с отровния газ и силозите с тежките тръбопроводи, улуци и алуминиеви тръби. До най-високия силоз забелязвам контролния панел, от който излизат електрически кабели. Чувам воя и ревовете на зверовете в помещенията с решетките по-нататък в коридора и се питам дали са много гладни. Хвърлям пламтяща топка срещу контролния панел и той се разпада сред вихрушка от искри. Решетките на стаите покрай стените започват да се вдигат и точно тогава запращам другата зелена топка в долната част на цистерните и силозите.

Грабвам Сам и двамата препускаме обратно до стаята на великана. Щом гръмва експлозията, притискам Сам към каменната стена между дървената и стоманената врата, която започва да се отваря нагоре, и пропускам приближаващата се вълна от пламъци да профучи над мен. Ушите ми се напълват с трещенето и бученето на пожара.

Десетки краули наизскачат от отворената камера и атакуват в гръб редица нищо неподозиращи могадорианци; няколко пикена нахлуват с рев в тунела, размахвайки ръце; рогатото влечуго мутант щурмува задната част на тунела и запраща могадорианци и краули в краката на пикените, които ги стъпкват; крилатите митологични зверове бръмчат на тавана и пикират надолу, за да отхапят каквото могат, а чудовището с прозрачната кожа забива зъби в прасеца на един от пикените. Всичко това се случва за секунди, след което всички са пометени от море от огън.

Няколко минути по-късно огънят вече е избягал нагоре към спираловидната кухина в края на тунела, за да продължи да сее хаос в недрата на планината. Дългият коридор пред мен е затлачен от купчини пепел и чудовищни черни кости. Гася огъня около себе си и избърсвам ръце в бедрата си.

Сам е опърлен, но иначе е добре.

— Блестящо, пич! — казва той.

— Нека да се измъкнем оттук, пък тогава може да празнуваме.

Пъхам сандъка под мишница, а Сам грабва другия. Препускаме през опустошенията, оставени от огъня; зловонието на смъртта е задушаващо. Обгорената стълба в края на тунела изглежда стабилна, но я изкачваме трудно, защото имаме само по една свободна ръка. Стъпваме върху обгорения и почернял спираловиден перваз и бягаме ли, бягаме по него, за да стигнем най-после до центъра на пещерата.

Адът, който отприщих, е нанесъл повече щети, отколкото си мислех. Виждаме безброй купчини пепел, но виждаме също и стотици могадорианци, които изпълзяват от различни коридори и тунели на ръце и колене, изгорени или все още горящи, реват от болка, не могат да вземат оръдията си, неспособни са да направят каквото и да било, докато ние ги прескачаме. Други воини препускат по первазите над нас, някои носят оръжията си, други мъкнат ранени.

Не мога да се ориентирам в коя посока се намира изходът. Аз вървя отпред, Сам ме следва и докато преминаваме през поредица от тунели, а амулетът се люшка около врата ми, грабваме по едно от захвърлените оръдия. Бягаме с високо вдигнати сандъци и стреляме по всичко, което се изпречи на пътя ни. Макар и да не знаем накъде вървим, не спираме да се движим, докато не стигаме до килиите със затворени хора. Тогава вече разбирам със сигурност, че сме вървели в грешната посока. Дърпам Сам обратно, но той забива крака в пода и ме спира. Върху лицето му са изписани безпокойство и надежда. Стоманените врати на килиите стърчат на трийсет сантиметра над пода, а изпускащите мехури сини силови полета са изчезнали.

— Те са отворени, Джон! — крещи Сам и захвърля в краката ми сандъка.

Пускам оръдието на пода и вземам другия сандък, а Сам най-накрая изрича това, което знаех, че си мисли.