Питакъс Лор - Силата на шестимата

— Ами ако баща ми е тук?

Поглеждам Сам в очите и разбирам, че трябва да проверим. Той тича откъм лявата страна на коридора, вика името на баща си пред всяка килия. Аз проверявам килиите отдясно, когато момче на моя възраст с дълга черна коса показва главата си изпод една от вратите. Когато ме вижда, той внимателно провира ръка в коридора.

— Наистина ли го няма силовото поле? — провиква се той.

— Така изглежда! — отговарям.

Сам слага оръдието на рамо и се навежда пред вратата на килията на момчето.

— Познаваш ли човек на име Малкълм Гууд? На четирийсет години, с кафява коса. Тук ли е? Виждал ли си го?

— Млъкни и отстъпи назад, детко — чувам да казва момчето.

В гласа му се усеща известна твърдост, която ме притеснява, и аз бързо издърпвам Сам настрана.

Момчето хваща дъното на вратата, изтръгва я от стената и я подхвърля в коридора, сякаш е фризби. Таванът се продънва, камъни полетяват надолу и аз използвам телекинезата си, за да не бъдем смачкани. Преди да кажа нещо, момчето излиза, като чисти ръцете си от прахта. По-високо е от мен, голо е до кръста, мускулесто.

Сам пристъпва напред и за мое учудване се прицелва в главата на момчето.

— Само ми кажи! Познаваш ли баща ми? Малкълм Гууд? Моля те!

Момчето гледа встрани от Сам и оръдието му, съсредоточил е поглед върху сандъците под двете ми мишници. Тогава забелязвам трите белега на краката му. Точно като моите. Той е един от нас. Шокиран, пускам другия сандък на пода.

— Кой номер си? Аз съм номер четири.

Момчето присвива очи, после ми подава ръка.

— Аз съм номер девет. Браво, че си останал жив, номер четири.

Той посяга към сандъка на пода. Сам сваля оръдието и тръгва по коридора, спира от време на време, за да надникне в поредната килия. Номер девет слага ръка върху катинара на сандъка, който мигновено се разтриса, изщраква и се отваря. Жълто сияние озарява лицето му, щом вдига капака.

— По дяволите, страхотно!

Девет се смее, пъха ръката си вътре, изважда червено камъче и ми го показва.

— Имаш ли от тези?

— Не знам, може би.

Смутен съм, че съвсем слабо разбирам нещата в собствения си сандък. Девет поставя камъчето между кокалчетата на пръстите си и насочва юмрука си към най-близката стена. Появява се конус от бяла светлина и вече виждаме през стената на празна затворническа килия.

Сам се завтича към нас.

— Почакай! Ти притежаваш рентгеново зрение?

— Кой номер е този кретен? — пита ме Девет и отново бърка в сандъка си.

— Това е Сам. Той не е лориенец, но е наш съюзник. Търси баща си.

Той подхвърля червеното камъче на Сам.

— С това шибаната работа ще стане по-бързо, Сами. Просто се прицелваш и стискаш.

— Той е човек, пич — казвам. — Не може да го използва.

Девет слага палеца си върху челото на Сам. Косата на Сам щръква и подушвам електричество във въздуха. Сам залита назад.

— Страхотно!

Девет пъха отново ръце в сандъка.

— Разполагаш с десет минути. Хайде, давай!

Изумен съм от факта, че Девет притежава способността да прехвърля силата си върху човешки същества. Сам хуква по коридора, проверява килиите с едно движение на китката. Щом стига до огромната метална врата в края, насочва камъчето към нея и виждаме една дузина могадорианци от другата страна на стената. Единият от тях свързва оголени кабели в някаква отворена клавиатура.

— Сам! — изкрещявам и вземам оръдието. — Връщай се!

Фшъът! Вратата се повдига и могадорианците се втурват напред. Сам хуква да бяга, като стреля през рамо.

— Имаш ли развити други завети? — питам Девет, надвиквайки шума от оръдието си.

Той ми намигва и изчезва, като тича по пропукания таван със суперскорост. Могадорианците не го забелязват, докато не се спуска зад тях, но вече е късно. Той е същинско торнадо, минава през тях с жестокост, каквато не знаех, че лориенците притежават; дори Шест щеше да е впечатлена. Ние със Сам спираме стрелбата и оставяме Девет да разчленява с голи ръце могадорианец след могадорианец.

Щом приключва, Девет се връща бегом по лявата страна на коридора, като преди това е обиколил тавана и дясната страна, следван от облак прах.

— Антигравитация — казва Сам. — На това му викам страхотен завет.

Девет спира с приплъзване пред сандъка си и с един ритник го затваря.

— Освен това чувам много добре. На километри.

— Хубаво, да тръгваме — казвам и грабвам сандъка си.

Девет с лекота слага неговия върху широкото си рамо и грабва едно оръдие от пода.