Питакъс Лор - Силата на шестимата

Ако ще умирам, първо трябва да освободя Елла. Една от нас трябва да оцелее, за да разкаже на останалите. Внимателно повдигам ръце и виждам как дънерът се разцепва, но в този момент в далечината изтрещява гръмотевица. По-малко от секунда след това мълнията поразява могадорианеца, надвесил се над мен, и той се превръща в пепел, която вятърът отвява.

Изправям се на крака и виждам, че съм отворила дънера на бука едва наполовина. Продължавам да разделям дървото, като междувременно тичам към него.

— Елла? Добре ли си?

Тя се изсипва от дънера и пада в ръцете ми.

— Не можех да те виждам — казва тя и се притиска силно към мен. — Помислих си, че съм те изгубила.

— Не още — отговарям и грабвам сандъка. — Хайде.

Хукваме да бягаме и виждаме Крейтън и Ектор, които вървят към нас. Ектор е ранен и се подпира, преметнал ръка върху рамото на Крейтън. Вятърът и дъждът бушуват яростно. Зад тях първата вълна от могадорианци и краули ги атакува откъм брега. Когато виждам това, чупя огромен клон от мъртво дърво и го запращам с все сила срещу най-близката глутница краули. То събаря няколко, но за нула време те се изправят отново. Могадориански воин хвърля граната, която прихващам с мислите си по средата на летенето й и я запращам обратно в стомаха му. Тя избухва и праща неколцина могадорианци и краули на земята, превръщайки ги в мокри купчини пепел. Хвърлям дърво след дърво, камък подир камък, повалям много, убивам повече.

— Помогни ми! — провиква се Крейтън.

Завтичам се да поема Ектор от него. В стомаха си има рана от ухапване и дупка от куршум в ръката, и двете кървят лошо.

— Хайде, всички! — крещи Крейтън, вади патрони от джоба на палтото си и ги плъзга забързано в празния пълнител на оръжието си. — Трябва да стигнем до язовира!

Отварям уста да му отговоря, но огромна мълния изтрещява над нас. Тя се разстила върху небесния свод като вени на боговете и оставя специфичния вкус на метал във въздуха. Оглушителен тътен от гръмотевица отеква в планините. Вятърът и дъждът престават, а облаците се завъртат в могъщ водовъртеж. Формира се тъмно светещо око, което ни гледа високо над планинските върхове. Могадорианците са точно толкова хипнотизирани, колкото и ние. Вятърът задухва отново и с него идват тъмните облаци, гръмотевиците и светкавиците, отначало бавно, но после набират скорост в посока към нас. Перфектна буря, великолепна в стихията си, не прилича на нищо, което съм виждала досега. Всички сме застинали и не откъсваме очи от тежките облаци, които се носят към нас с глух тътен.

— Какво става? — опитвам се да надвикам силните ветрове на тази хала.

— Не знам! — отговаря Крейтън. — Ще трябва да намерим подслон!

Той обаче не помръдва, нито пък някой от нас. Ектор, изглежда, е забравил за болката от раните си, докато наблюдава гледката.

— Тръгвайте! — изкрещява най-после Крейтън, после се завърта и стреля по могадорианците, за да ни прикрива, а ние тичаме нагоре по лекото възвишение и после се спускаме в долината.

Вдясно виждам язовира, който свързва две по-ниски планини. Твърде е далече, за да храним някакви реалистични надежди, че изобщо ще стигнем до него. Лицето на Ектор е пребледняло и той бързо отпада. Оглеждам се за място, където да починем и да мога да го излекувам. Оръжието на Крейтън млъква. Поглеждам назад, страхувайки се от най-лошото, но той просто е свършил мунициите си. Мята оръжието си през рамо и ни настига.

— Няма да успеем да стигнем до язовира! — крещи той. — Бягайте към езерото!

Започва отново да вали, когато четиримата сменяме посоката. Куршуми свистят в тревата по стъпките ни и рикошират в големите камъни. Облаците с тътен се носят бързо над нас. Секунда по-късно сякаш минаваме под мост — дъждът просто спира. Поглеждам през рамо и виждам само на няколко крачки по-назад как дъждът се лее като из ведро. Вятърът се усилва значително и най-неочаквано могадорианците зад нас са вклещени в най-жестоката дъждовна буря, която съм виждала. Те изчезват напълно от погледа ни, превръщайки се в размазано петно.

Обувките ни се хлъзгат по пясъчния бряг и Елла и Крейтън скачат във водата с главата напред.

— Не мога да го направя, Марина — казва Ектор и спира точно преди краката му да са докоснали водата.

Пускам сандъка, хващам го за ръка и казвам:

— Мога да те излекувам, Ектор. Ще се оправиш.

— Това е без значение. Не мога да плувам.

— Аз съм Марина, като морето, нали се сещаш? — давам възможност на студенината да премине от пръстите ми към дупката от куршума в ръката му.