Питакъс Лор - Силата на шестимата

За първи път през целия ден настъпва тишина. Облягам се на номер шест, поглеждам към Елла и Крейтън, към пожара и разрушенията зад тях, и знам, че подобни тихи и спокойни моменти ще имам все по-рядко в живота си.

— Сандъкът, Марша — казва Крейтън. — Трябва да го вземеш.

Обръщам се към номер шест и я прегръщам.

— Благодаря ти. Благодаря ти, номер шест.

— Убедена съм, че ще имаме възможност да повторим екшъна някой друг път — тя обвива раменете ми с ръце. — Казвай ми просто Шест.

— Аз се казвам Марина. А това са Крейтън и Елла. Тя е номер десет.

Елла пристъпва напред и се смалява до седемгодишното си тяло. Подава ръчичката си към Шест, която отваря уста, изумена.

Крейтън започва да обяснява на Шест за Елла и за втория кораб, а аз навлизам в езерото. За първи път усещам колко е студено. Плувам до средата му и се гмуркам надълбоко, докато стигна дотам, където водата е лишена от всякаква светлина и краката ми докосват калното дъно. Обикалям наоколо, докато най-после забелязвам сандъка. Разбутвам го насам-натам, за да го освободя от калта, която го е засмукала. Плувам с една ръка и започвам да се издигам. Щом водата става синя, виждам тялото на Ектор, обгръщам го през кръста с другата си ръка.

Елла и Крейтън стоят на брега заедно с Шест. Пускам сандъка на земята и шляпам с мокрите си длани по тялото на Ектор — по пищяла, ръката, врата, по целия му натрошен гръб, моля се леденото усещане да се появи в пръстите ми.

— Той е мъртъв — казва Крейтън и ме дърпа за раменете.

Не се отказвам. Мразя се, че не се опитах да спася Аделина, затова докосвам лицето на Ектор. Прокарвам ръка през посивялата му коса. Дори го повдигам на няколко сантиметра над пясъка и опитвам всичко отново, но е вярно. Той е напуснал този свят.

Нося се над трева. Рея се над река. Чувствам се ужасно, схванат съм и всеки път, щом се осмеля да отворя очи, или подскачам върху някакъв пън, или се нося плавно нагоре по скалист хълм. Чува се непрекъснат шум и са ми нужни няколко минути, за да разбера, че това е звукът от копитата на Бърни Косар. Проснат съм върху гърба му и се движим бързо през планините.

— Буден ли си? — пита Девет.

Вдигам глава и го виждам да седи до мен с двата сандъка под мишници.

— Не знам какво съм — казвам и затварям очи. — Какво… какво се случи?

— Ти се втурна директно в онова, синьото. А това е последното нещо на Земята, или на Лориен, или където и да било, което човек би искал да направи.

Звучи ядосано, сякаш току-що съм го откъснал от партито за рождения му ден.

— А какво стана със Сетракус Ра? — питам.

— Някъде из планините е, страхливецът. Не можах да открия друг вход. А доста търсих.

Обзет от паника, се премествам нагоре към шията на Бърни Косар.

— Къде е Сам?

— Няма начин, Четири. Приятелчето ти или е мъртво, или виси някъде с главата надолу и гледа смъртта в очите.

Започвам да повръщам. Бърни Косар бързо се снишава, за да мога да сляза с плъзгане от гърба му, и продължавам да драйфам. Девет се опитва да ми обясни, че гаденето ми скоро ще отмине, че е преживявал това на няколко пъти, когато се е опитвал да избяга от килията си, че, изглежда, лечебният камък е безсилен пред въздействието на силовото поле, но аз съм прекалено замаян от видения как измъчват Сам и не мога да го слушам. Гади ми се от предателството ми, а не от някакво си могадорианско силово поле. Не мисля, че някога ще мога да си го простя. Моя е грешката, че той влезе там, моя е грешката, че остана вътре. Обърнах гръб на най-добрия си приятел.

— Трябва да се върнем — казвам. — Сам би го направил за мен.

— Няма начин. Не още. Сега ти си съвсем скапан, а, както каза преди, нуждаем се от още номера.

Изправям се на крака, но почти веднага падам на колене и опирам длани на земята.

— Ти дори не знаеш къде се намираме.

— На няколко километра от колата ти — казва Девет.

Той очевидно вижда объркването по лицето ми, защото се усмихва и потупва Бърни Косар по гърба.

— Оказва се, че мога да разговарям с животни. Кой да предположи? Бърни Косар ще ни води. Да се изпаряваме.

Прекалено съм слаб, за да протестирам. Бърни Косар галопира с все сила, коремът му забърсва върховете на храсти и повалени дървета, докато ни превежда през препятствията. Всичко ме боли и аз се вкопчвам в кожата му, докато се движим на зигзаг нагоре и надолу по планини и хълмове и газим през две бързо течащи реки. Звездите бавно започват да се появяват високо на небосклона и знам, че една от тях, далече, много далече, е слабото блещукане на слънцето на Лориен, което огрява с ярката си светлина една изпаднала в хибернация планета.