Питакъс Лор - Силата на шестимата

— А останалите килии? — пита той Сам и сочи надолу по коридора.

Има над сто врати покрай стените след тази, през която могадорианците влязоха.

— Трябва да тръгваме — казвам, защото зная, че вече дърпаме дявола за опашката.

Въпрос на броени секунди е да бъдем заобиколени от могадорианците. Но няма начин да убедя Сам.

Той преминава под голямата врата, все още държи червеното камъче. Група от десет и повече могадорианци внезапно се появява от скрит вход на тунел, който се намира между нас двамата. Сам се притиска към стената и стреля. Виждам как няколко от могадорианците избухват и се превръщат в пепел, но рояк лигавещи се краули запречва погледа ми.

Съсредоточавам мислите си върху един от камъните и го запращам срещу тях, като успявам да смажа няколко. Девет грабва един краул за задните крака и го сплесква в стената. Той размазва още два и щом свършва, се обръща към мен ухилен. Тъкмо да го попитам какво му е смешното, когато той запраща един камък точно срещу мен. Едва успявам да скоча встрани и миг след това гърбът ми се покрива с пепел.

— Те са навсякъде! — смее се той.

— Трябва да стигнем до Сам! — опитвам се да мина покрай Девет, когато огромна ръка на пикен сграбчва и двама ни.

— Сам! — крещя. — Сам!

Сам не ни чува от тракането на оръдието си. Пикенът ни тегли в обратната посока и сякаш на забавен каданс изгубвам от поглед най-добрия си приятел. Преди да успея да изкрещя отново, пикенът ни хвърля в отсрещния тунел. Удрям се в стената и падам върху единия сандък, а другият се сгромолясва върху мен. Оставам без въздух и когато поглеждам нагоре, виждам, че Девет плюе кръв. Хили се.

— Луд ли си? — питам. — Да не би тая работа да ти харесва?

— Бях затворен повече от година. Това е най-хубавият ден от живота ми!

Два пикена се вмъкват в тунела и блокират прекия ни път към Сам. Девет забърсва кръвта от брадичката си и отваря сандъка. Изважда къса сребърна тръба, която започва да се разтяга като бясна откъм двата си края. Когато става близо два метра, засиява в червено. Той се втурва срещу пикените с вдигната над главата си тръба. Ставам, за да се присъединя към него, но болка пронизва ребрата ми. Бъркам в моя сандък, за да извадя лечебния камък, но докато го открия, Девет вече е убил двата пикена. Започва да бяга отново по тавана, върти тръбата около себе си и когато е на шест метра от мен, ми изкрещява да се махна. Сияещата червена тръба полита над главата ми като копие и пронизва друг пикен в стомаха.

— Недей да ми благодариш — казва Девет, преди изобщо да успея да гъкна.

В далечния край на тунела се тълпят още пикени. Когато се обръщам, за да побягна, виждам към нас да се носи ято от прозрачни птици със зъби като бръснач. Девет грабва от сандъка наниз от зелени камъни и го запраща срещу ятото. Той се носи във въздуха като черна дупка и засмуква птиците.

Девет затваря очи и камъните се насочват към пикените, въртят се и запращат ятото птици в лицата им.

Девет сочи към мен и крещи:

— Замервай ги с камъни!

Следвам указанието му и запращам камък след камък срещу кървавото меле. Пикените и птиците рухват под нашата атака.

Още няколко пикена си проправят път в тунела, ревейки. Грабвам Девет за ръката, не искам да ги напада.

— Те ще продължават да прииждат — казвам. — Трябва да намерим Сам и да се махаме оттук. Номер шест ще ни чака.

Той кима и двамата побягваме. При следващия изход завиваме наляво, без да имаме представа дали отбелязваме напредък, или съвсем сме се изгубили. При всеки нов завой зад нас се появяват нови и нови врагове. Девет руши всеки тунел, през който минаваме, събаря тавани, разбива стени с телекинеза и с камъни, запратени точно в целта.

Стигаме дълъг и извит като дъга нисък мост от монолитна скала, подобен на онзи, по който ние със Сам се тътрехме по-рано. Под нас лежи басейн със зелена лава, над който се носи пара. От другата страна на тесния мост ни атакува плътна редица от могадорианци, а в тунела зад гърба ни няколко пикена търчат към нас.

— Накъде? — извиквам, щом стъпваме на моста.

Девет отговаря:

— Долу.

Той грабва ръката ми, щом стигаме най-високата точка на моста, и светът ми буквално се преобръща, докато тичаме по долната част на дъгата. Без предупреждение той ме пуска, но обувките ми някак си продължават да са захванати здраво за търбуха на моста. Протягам ръка над главата си и изгребвам малко от зелената лава. Когато вече стоим изправени на отсрещната страна на помещението, в ръката си държа идеална огнена топка. Запращам я към могадорианците на моста и мислено я разстилам върху тях. Дочувам цвърченето на плътта им, когато се пъхаме в друга пещера.