Питакъс Лор - Силата на шестимата

Великанът замахва отново към мен, но аз успявам да отскоча встрани от пътя на юмрука му; звярът може и да е силен, но е бавен. Все пак мястото не е достатъчно голямо, за да може да се бяга бързо, така че бавен или не, предимството си е негово.

Не виждам никъде Сам, докато се олюлявам от скала на скала. Великанът трудно ме следва; когато си давам сметка, че разполагам с достатъчно време, бавно вдигам лявата си ръка над главата, завъртам я така, че дланта застава върху темето ми. Болката ме пронизва от врата до петите; преди да й се предам напълно, продължавам да протягам ръка към рамото и то изпуква и се намества. Чувствам облекчение, но то е за кратко, защото, когато поглеждам нагоре, виждам ръката на великана точно над главата си.

Вдигам камата и острието й пробива дланта на звяра. Оказва се обаче, че това не е достатъчно, за да го накара да спре да увива пръсти около мен. Той ме вдига и ме стиска толкова силно, че изпускам камата на пода. Диамантеното й острие издрънчава; и когато ме преобръща с главата надолу, започвам да я търся, за да си я взема с помощта на телекинезата.

— Сам! Къде си?

Напълно съм дезориентиран, когато звярът отново ме преобръща с главата нагоре и ме държи на няколко метра над носа си. Тогава забелязвам Сам да се измъква от една пукнатина в стената. Той се втурва и грабва камата ми и миг по-късно великанът изпищява от шок и болка. Стиска ме здраво, но аз избутвам пръстите му с все сила. Докато звярът се олюлява назад, успявам да освободя раменете и ръцете си. Запалвам светлините на дланите си и го осветявам с лумен право в очите. Заслепен, той се опира на стената и аз успявам да измъкна и останалата част от тялото си и да скоча.

Сам ми подхвърля камата и аз нападам звяра, като забивам острието в кожата между пръстите на краката му. Великанът изревава. Навежда се, но аз отново го осветявам с лумен в очите. Той губи равновесие, аз карам скалата зад него да се откърти и да го удари в гърба. Звярът се мята напред, протяга дългите си ръце, за да спре падането. Масивните му ръчища се стоварват в рова със зелената течност, над която се издига пара, и след броени секунди се чуват звуци от горяща плът. Гледам как безжизнената глава на звяра се удря в основата на електрическото силово поле и в постаментите от монолитната скала, върху които се намират сандъците. Ударът разкъсва силовото поле, постаментите изхвърчат в другия край на помещението и се разбиват в камъка. Звярът лежи, без да помръдва.

— Кажи ми, че си планирал всичко това — казва Сам и тръгва след мен към сандъците.

— Ще ми се да можех да го кажа — отговарям.

Отварям сандъка си и виждам, че всичко си е вътре, включително и кутията от кафе с праха на Анри и нестабилният кристал, увит в кърпа.

— Изглежда добре — казвам.

Сам взема другия сандък.

— Какво ще стане, щом излезем през онази врата? — пита Сам и кимва с глава към малката дървена врата, през която дойдохме.

Убихме звяра и взехме сандъците, но е невъзможно отново да станем невидими и просто така да си вървим покрай стотина могадорианци. Отварям сандъка, докосвам различните кристали и предмети, но все още нямам никаква представа как действат повечето от тях, а онези, които зная как да използвам, не могат да ме прекарат през планина от инопланетяни. Оглеждам стаята и губя всякаква надежда. Но докато наблюдавам внимателно топящата се кожа на великана и разпадащите му се кости, ми хрумва нещо. Пъхам камата обратно в задния джоб на дънките и бавно се приближавам към рова с бълбукащата зелена течност. Вдишвам дълбоко и внимателно потапям пръст в нея. Точно както се надявах, тя е вряла, но по кожата си я усещам като лек гъдел от огън. Прилича на зелена лава.

— Сам?

— Какво?

— Щом ти кажа да отвориш вратата, искам да я отвориш и да се махнеш незабавно.

— Какво смяташ да правиш? — пита той.

През мислите ми минават видения за това как Анри прекарва лориенския кристал по тялото ми, докато аз лежа върху масичката в хола. Като си представям, че ръцете ми са обхванати от пламъци, топвам ръка в рова и загребвам от капещата зелена лава. Затварям очи и се концентрирам. Когато ги отварям, течността се носи над дланта ми в идеална пламтяща топка.

— Ами ето това — отговарям му аз.

— Супер!

Сам изтичва към дървената врата и аз му давам знак с глава, че съм готов. Той я отваря със замах и се шмугва вдясно. Тежковъоръжени могадорианци тичат в нашата посока, но когато забелязват огнената зелена топка, която се движи към тях, правят опит да се върнат обратно. Топката е на път да се размаже в гърдите на първия могадорианец и аз мислено я разпъвам във вид на огнено одеяло. Няколко от могадорианците са повалени и след минути на мъчително горене се превръщат в пепел.