Питакъс Лор - Силата на шестимата

— Обичам те, Ектор! — казвам.

Не мога да се сдържа; неимоверна топлота се разлива в душата ми, когато го гледам зад волана.

— Обичам те, Марина. Винаги съм ти казвал, стой плътно до Ектор Рикардо; той ще се погрижи за теб.

— Нито за миг не съм се съмнявала — казвам, което е лъжа; точно тази сутрин изпитвах съмнение.

Стигаме подножието на хълма и прелитаме покрай знаците, очертаващи границите на селото.

Извъртам се, за да погледна през задното стъкло, докато „Света Тереса“ бързо изчезва зад нас. Знам, че виждам манастира за последен път. И макар от години да чакам да го напусна, сега той е свят за мен. Там е мястото за вечен покой на Аделина. Не след дълго селото изчезва далече зад нас.

— Благодаря ти, сеньорита Марина — казва Ектор.

— За какво?

— Знам, че ти си излекувала скъпата ми майчица. Тя ми каза, че си била ти, че ти си нейният ангел; и аз никога няма да мога да ти се отплатя.

— Ти вече го направи, Ектор. Радвам се, че можах да помогна.

Той клати глава.

— Все още не съм се отплатил, но със сигурност ще се опитам.

Докато Крейтън зарежда двата си пълнителя и преглежда мунициите си, Ектор кара по ветровития и непредвидим път. Ние се клатушкаме и се хлъзгаме по седалките на острите завои и неочакваните наклони. Независимо от високата скорост, с която караме, не след дълго в далечината зад нас се появява дълъг конвой от автомобили.

— Не се тревожи за тях — казва Крейтън. — Само ни закарай до езерото.

Макар да изглежда, че пикапът пердаши яко по пътя, процесията от коли скъсява дистанцията. След десет минути над пикапа прелита мълния и експлодира в околността пред нас. Ектор инстинктивно навежда глава.

— Боже мой! — възкликва той.

Крейтън се обръща назад, чупи задното стъкло с дръжката на пистолета си и стреля. Водещият автомобил се преобръща и ние надаваме възторжени възгласи.

— Това трябва да ги държи на разстояние — казва Крейтън и бързо презарежда пълнителя.

Така е за няколко минути, но когато пътят става по-опасен и се извива надолу по планината в резки спадове, колите ни застягат. Ектор мърмори под носа си, докато профучава през завоите с газ до дупка, а задните гуми свистят застрашително покрай всеки ръб на отвесните скали.

— Внимателно, Ектор — казва Крейтън. — Не ни убивай, преди да сме стигнали. Поне ни дай шанс.

— Ектор владее положението — отговаря той, но това никак не успокоява Крейтън, който продължава да стиска облегалката пред себе си с побелели кокалчета на пръстите.

Единственото ни спасение са непрекъснатите завои по пътя, които не позволяват на могадорианците да стрелят директно в нас, макар и да се опитват.

Докато караме с пълна скорост през един особено остър завой, Ектор не успява да го вземе достатъчно бързо и излизаме от пътя. Под ъгъл от седемдесет и пет градуса пикапът се спуска надолу по гъст планински склон, мачка дръвчета, отскача встрани, когато се натъкне на големи камъни, едва успява да избегне по-дебелите дървета. Двете с Елла пищим. Крейтън крещи, изхвърча напред и се удря в предното стъкло. Ектор не проронва нито дума; стиснал зъби, той маневрира около и над препятствията и накрая като по чудо се приземяваме на друго шосе. Капакът на пикапа е жестоко огънат и пуши, но двигателят все още работи.

— Това, хъм, е пряк път — казва Ектор.

Той натиска педала на газта и ние бързо се понасяме по новото шосе.

— Май се отървахме от тях — казва Крейтън и поглежда нагоре към скалата.

Потупвам Ектор по рамото и се засмивам. Крейтън изважда дулото на оръжието си през задния прозорец и чака.

Най-накрая езерото се показва. Чудя се защо Крейтън смята, че езерото ще ни спаси.

— Каква е тази история с езерото? — питам.

— Нали не си смятала, че ще дойда да те търся единствено с Елла?

За миг си помислям да му кажа, че само допреди няколко часа смятах, че е дошъл да ме убие. Но съвсем скоро могадорианците отново са зад нас и Крейтън се обръща назад, а очите на Ектор се стрелкат в огледалото за обратно виждане.

— Това ще е ръкопашен бой — казва Крейтън.

— Ще се измъкнем, татко — казва Елла на Крейтън.

Когато я чувам да му казва „татко“, сърцето ми се изпълва с обич. Той й се усмихва топло, сетне кимва с глава. Елла стиска ръката ми.

— Оливия ще ти хареса — казва ми тя.

— Коя е Оливия? — питам, но тя няма възможност да ми отговори, тъй като пътят завива на деветдесет градуса и се спуска стръмно надолу към езерото пред нас.

Усещам как Елла се напряга цялата, щом пътят свършва. Ектор отпуска газта и пикапът се вмъква директно през вратата на телената ограда, която огражда езерото. Натъкваме се на издатина, която ни раздрусва, гумите на колата се отлепят от земята и се приземяваме с тъп звук и подскачане на брега. Ектор ни подкарва бързо право към водата и малко преди да стигнем, натиска рязко спирачките, пикапът поднася и ние спираме. Крейтън отваря с рамо вратата до пасажерската седалка и се втурва към езерото, гази навътре, докато водата стигне до коленете му. Все още държи оръжието в лявата си ръка, а с другата хвърля с все сила някакъв предмет и започва да мърмори под носа си нещо на език, който не разбирам.