Питакъс Лор - Силата на шестимата

— Остават ни може би петнайсетина минути, Джон.

— Знам — прошепвам, отчаян и раздразнен съм, надеждата бързо ме напуска.

Подир следващия завой тичаме нагоре по плавно увеличаващ се наклон и минаваме покрай това, от което най-много се страхувах — помещение, пълно със затворнически килии. Сам спира внезапно, като се държи здраво за ръката ми, което ме кара да спра и аз. Между двайсет и трийсет могадорианци пазят над четирийсет килии, всички подредени в редица и с тежки метални врати. Пред всяка врата се вижда синьо силово поле с пулсиращ електрически заряд.

— Виж тези клетки — казва Сам.

Знам, че мисли за баща си.

— Почакай малко — казвам, щом решението на въпроса се пръква в главата ми от нищото.

Направо ще ми избоде очите.

— Какво?

— Знам къде е сандъкът — отвръщам.

— Наистина?

— Как може да съм такъв глупак! — прошепвам. — Сам, ако трябва да избереш едно-единствено място в цялата тази адска дупка, където ти за нищо на света не би стъпил, кое ще е това място?

— В рова с ревящите зверове — отговаря той, без да се замисля нито за секунда.

— Точно така — казвам. — Хайде да тръгваме.

Повеждам го обратно по коридора, който стига до центъра на пещерата, но преди да сме загърбили килиите, някаква врата се отваря с режещ метален звук и Сам дърпа рязко ръката си, за да ме спре.

— Погледни — казва.

Вратата на най-близката килия е широко отворена. Двама от пазачите влизат вътре. Десет секунди разговарят гневно на родния си език, а когато излизат, са сграбчили за ръцете блед измършавял двайсет и седем — двайсет и осем годишен мъж. Той е толкова немощен, че едва ходи, и Сам ме стиска силно за ръката, докато пазачите бутат човека. Единият отключва друга врата и тримата изчезват вътре.

— Кои според теб държат заключени там? — пита ме той, когато го дърпам напред.

— Трябва да вървим, Сам — казвам. — Нямаме време за това.

— Те измъчват човешки същества, Джон — казва той, когато най-после стигаме централния кошер. — Човешки същества.

— Така е — отговарям и оглеждам гигантското помещение, за да открия най-краткия път надолу.

Навсякъде се виждат могадорианци, но вече толкова свикнах да минавам покрай тях, че те изобщо не ме притесняват. Освен това нещо ми подсказва, че съм на път да открия далеч по-страшни неща от разузнавачи и воини.

— Хора, чиито семейства навярно нямат никаква представа къде са изчезнали близките им — шепне Сам.

— Така е, така е — отговарям. — Хайде, ще говорим за това, когато се махнем оттук. Може би Шест ще измисли някакъв план.

Тичаме по виещия се перваз, спускаме се по една висока стълба, но разбираме, че това е почти невъзможно, когато държиш ръката на човека над теб. Поглеждам надолу. Остава ни още много.

— Трябва да скочим — казвам на Сам. — Иначе ще ни отнеме десет минути да слезем долу.

— Да скочим? — пита той невярващо. — Ще се пребием.

— Не се тревожи — успокоявам го. — Ще те хвана.

— Как, по дяволите, ще ме хванеш, когато през цялото време държа ръката ти?

Нямаме обаче време да спорим или да разискваме този въпрос. Поемам дълбоко дъх и скачам от перваза, който е на трийсет метра от пода на пещерата. Сам крещи, но непрекъснатата тупурдия от производството поглъща звука. Краката ми се набиват в твърдия камък и силата от удара ме отхвърля назад, но държа здраво ръката на Сам, който се стоварва върху мен.

— За първи и последен път правим това! — казва той и се изправя.

На приземното равнище е страшно горещо, почти е невъзможно да се диша, но ние обикаляме тичешком зеленото езеро и се насочваме към огромната порта, зад която са затворени зверовете. Когато стигаме до нея, усещаме хладния въздух, който духа през решетките. Давам си сметка, че редовното пускане на струи чист въздух не позволява на газа да навлезе в тунела.

— Джон, мисля, че нямаме никакво време — моли Сам.

— Знам — отговарям и пускам групичка от десетина могадорианци да излезе преди нас.

Навлизаме в тъмен тунел. Стените изглеждат покрити със слуз, а от двете страни са наредени килии с решетки. Десет огромни промишлени вентилатора духат от средата на тавана, всички са насочени към входа, през който току-що преминахме, и поддържат въздуха хладен и влажен. Някои от заключените килии са малки, други са огромни, но от всичките се носят диви и свирепи звуци. В клетката вляво от нас двайсет-трийсет краула скачат един върху друг и джафкат пискливо. Вдясно е затворена глутница кучета с дяволски муцуни, огромни като вълци, с жълти очи и без козина. До тях стои същество, което прилича на трол, но с нос, целият покрит с брадавици. В огромна килия отсреща крачи напред-назад и души въздуха масивен пикен, не по-различен от този, който нахлу през стената на затвора онази сутрин.