Питакъс Лор - Силата на шестимата

Огромната зала е къде-къде по-внушителна, отколкото си я представях според описанията на Шест. Сферичните й стени са опасани с дълъг и тесен перваз, който се вие спираловидно по цялото им продължение, от горе до долу, създавайки впечатление за куполовиден пчелен кошер. Мястото кипи от дейности — виждат се буквално стотици могадорианци, които сноват по опасни каменни мостове във формата на дъга, влизат и излизат от тунелите. Между вдълбания под и огромния таван разстоянието е близо километър, а ние се намираме някъде по средата. Две масивни подпори, които се издигат от пода и стигат чак до тавана, пазят цялото това чудо от пропадане. Около нас се виждат безброй коридори.

— Господи! — прошепва Сам със страхопочитание, докато асимилира видяното. — Ще ни трябват месеци, за да проучим всичко това.

Погледът ми се спира на езерото долу под нас, пълно със светеща зелена течност. Дори и на такова разстояние горещината му затруднява дишането. Но въпреки убийствената температура около него работят двайсет-трийсет могадорианци, които изсипват бълбукащата смес в колички и бързо я изнасят. Погледът ми се фокусира върху нещо отвъд зеленото езеро.

— Мисля, че лесно можем да отгатнем какво ще открием в тунела зад гигантските решетки — прошепвам.

Коридорът е три пъти по-висок и по-широк от онзи, по който дойдохме, преграден е с решетка от шахматно разположени тежки железни пръти, зад които държат затворени в клетки незнайно какви зверове. Чуваме ги как реват и вият отдолу, силно и едва ли не печално. Веднага ни се изяснява, че броят им е значителен.

— Ще са ни нужни буквално месеци — повтаря шепнешком Сам и не вярва на очите си.

— Е, разполагаме с по-малко от час — прошепвам в отговор, — така че по-добре да бързаме.

— Мисля, че трябва да зачеркнем всичките тъмни и тесни тунели, които изглеждат запушени.

— Съгласен съм. Да започнем с тунела точно срещу нас — казвам и поглеждам към това, което по всичко личи, е основната артерия към главната зала — по-широка и по-добре осветена от останалите, по която влизат и излизат най-много могадорианци. Мостът, който води към нея, е просто една дълга арка от монолитна скала, широка най-много шейсет сантиметра.

— Мислиш ли, че ще успееш да минеш по него?

— Сега ще разберем — отговаря Сам.

— Да водя или да вървя след теб? — питам.

— Нека аз да водя.

Сам прави първите няколко стъпки неуверено. Тъй като трябва да държим ръцете си хванати, някъде десетина метра се тътрим с раменете напред. Това се проточва до безкрайност и ако трябва да отидем отсреща и да се върнем, няма начин да го направим с това темпо.

— Не поглеждай надолу — казвам на Сам.

— Не ми пробутвай изтъркани фрази — отговаря Сам, като балансира с тялото си.

Придвижваме се бавно напред. Ще ми се да можехме да виждаме краката си поне за това препятствие. Мисля си единствено как да не падна и изобщо не усещам, че Сам е спрял пред мен. Препъвам се в него и за малко да съборя и двама ни от моста.

— Какво правиш? — питам и сърцето ми тупти глухо в гърдите ми.

Поглеждам и разбирам защо е спрял. Могадориански воин се носи срещу нас. Той се спуска бързо и вече е толкова близко, че едва ли има време да реагираме.

— Няма къде да се денем — казва Сам.

Воинът напредва, прегърнал някакъв вързоп в ръце, и когато вече е съвсем близо, усещам, че Сам се навежда. След секунда краката на могадорианеца са пометени изпод него, което го заварва напълно неподготвен. Той пада отстрани на моста и с едната ръка се хваща за ръба, като изпуска вързопа. Могадорианецът изревава от болка, щом невидимият ми крак смазва пръстите му. Той се пуска и полита във въздуха, размазвайки се някъде долу с противен звук.

Сам продължава бързо напред, преди да са възникнали още инциденти. Всички могадорианци спират кой където е и се гледат в недоумение помежду си. Чудя се дали си мислят, че току-що случилото се е нещастен случай, или вече са нащрек.

Сам стиска ръката ми с облекчение, щом успяваме да пресечем, и се заклатушква напред, придобил самочувствие от това, че е убил воина.

Следващият коридор е широк и оживен и съвсем скоро проумяваме, че се движим в грешна посока — стаите, покрай които минаваме, са за лично ползване. По всичко личи, че в цялото това крило могадорианците живеят — пещери с легла, голямо открито кафене със стотици маси, стрелбище. Впускаме се по един от съседните коридори, но резултатът е същият. Пробваме в трети.

Следваме извивките на тунела, който се врязва все по-дълбоко в планината. Няколко разклонения отвеждат встрани от основния път и двамата със Сам произволно ги отхвърляме, разчитайки единствено на инстинкта си. С изключение на главната зала, през която дойдохме, останалата част от планината е просто мрежа от взаимосвързани влажни каменни коридори. Те водят към различни помещения, подслонили изследователски центрове с маси за прегледи, компютри и блестящи остри инструменти. Бързо минаваме покрай няколко научни лаборатории и ни се иска да имахме повече време, за да ги разгледаме по-внимателно. Навярно вече сме пробягали два, а може би и три километра и след всеки коридор, който се оказва безполезен, стресът се просмуква във вените ми.