Питакъс Лор - Силата на шестимата

Нямам представа за какво езеро говори, нито защо иска да отиде там, но цялото ми тяло трепери. Просто искам да се махна.

Стъпките се приближават. Елла ме хваща за ръка, отново е единайсетгодишна. Крейтън дърпа предпазителя на пистолета и чувам как патронът застава на мястото си. Насочва оръжието към входа на камбанарията.

— Имаш много добър приятел в града — казва той.

— Ектор ли? — питам, внезапно разбрала защо двамата разговаряха в кафенето тази сутрин.

Крейтън не дрънкаше лъжи, а казваше истината.

— Да, и нека се надяваме, че ще удържи на обещанието си.

— О, да, Ектор ще го направи — казвам, убедена, че това е така, независимо какво го е помолил Крейтън. — Пише го в името му.

— Хващай сандъка — казва Крейтън.

Навеждам се и вземам сандъка с лявата си ръка точно когато чуваме стъпките да стигат до последната извивка на стълбището.

— Вие двете стойте близо до мен — казва Крейтън, а погледът му се мести от Елла към мен. — Тя може да си променя възрастта по рождение, но е съвсем млада и все още не е развила нито един завет. Нека стои близо до теб. И не изпускай сандъка.

— Не се тревожи, Марина. Аз съм бърза и ловка — усмихва се тя.

— Готови ли сте вече?

— Готови сме — отговаря Елла и стиска още по-силно ръката ми.

— Всички те носят бронежилетки, които могат да спрат почти всеки куршум тук на Земята — казва Крейтън. — Аз обаче съм накиснал куршумите си в лорицид и не съществува щит, който да може да ги спре. Ще помета всеки един от тях.

Очите му се присвиват.

— Стискайте палци Ектор да ни чака пред портите.

— Ще бъде там — казвам.

И Крейтън натиска спусъка и не го пуска, докато не изстрелва всички патрони.

Държим прозорците спуснати, не говорим много, изнервени от предстоящата задача. Сам стиска здраво волана, докато магистралата се вие из Вирджиния.

— Мислиш ли, че Шест ще успее? — пита Сам.

— Сигурен съм, че ще успее, но кой знае какво ще намери.

— Страхотна целувка!

Отварям уста, после се отказвам. Минута по-късно проговарям:

— Тя харесва и теб, знаеш много добре.

— Да, като приятел.

— Всъщност, Сам, тя те харесва и иначе.

Сам се изчервява.

— Да, бе. Показа го, като си напъха езика в устата ти.

— Тя целуна и теб, пич, видях — плясвам го по гърдите с опакото на ръката и разбирам, че той си повтаря наум целувката.

— След като я целунах, я попитах дали знае, че и ти я харесваш, и…

Рязко настъпваме двойната жълта линия на пътя.

— Какво си направил?

— Успокой се, пич, не ни убивай.

Сам плавно ни връща в нашата страна на пътя.

— Тя каза, че харесва и теб.

Лицето на Сам придобива дяволито изражение.

— Доста интересно. Трудно ми е да го повярвам — казва накрая той.

— За бога, Сам. Защо ще те лъжа?

— Не, не мога да повярвам, че всичко това се случва в действителност. Че ти си действителен, че Шест е действителна, че онази враждебна раса от извънземни се е разпръснала из цялата планета, а по всичко личи, че никой не знае за това. Искам да кажа, те са издълбали огромна дупка в планина по средата на щата. Как така никой не я е открил? Какво са направили с всичките камъни и пръст, които са изкопали? Дори в такива слабо населени части, каквито има в Западна Вирджиния, все някой по някое време ще трябва да се е натъкнал на тази пещера. Туристи или ловци. Пилоти на малки самолети. А какво ще кажеш за сателитните снимки? А кой знае още колко други базови лагери или предни постове, или както там искаш ги наричай, имат на Земята. Просто не проумявам как така се придвижват толкова свободно навсякъде.

— Съгласен съм с теб — отговарям. — И аз не знам как, но нещо ми подсказва, че не знаем и половината от всичко. Спомняш ли си първата теория на конспирацията, която ми разказа?

— Не — казва Сам.

— Говорехме си за това как цял един град в Монтана е бил похитен и ти тогава ми каза, че правителството е позволило отвличанията в замяна на технологии. Сещаш ли се сега?

— Смътно. Аха.

— Ами сега всичко придобива смисъл. Може би технологиите да нямат нищо общо с това и навярно правителството не разрешава отвличанията. Но според мен трябва да има някакво споразумение. Защото ти си прав, няма начин да се движат незабелязано. Те са прекалено, ама прекалено много.

Сам не отговаря. Поглеждам го и виждам, че се усмихва.

— Сам? — казвам.

— Мислех си къде ли щях да съм точно в този момент, ако не бяхте пристигнали. Навярно сам в мазето да събирам още теории на конспирацията и да се чудя дали баща ми е още жив. Така беше през годините. Но страхотното в случая е, че сега наистина вярвам, че той е жив. Трябва да е някъде, Джон. Знам го. И го знам благодарение на вас, приятели.