Питакъс Лор - Силата на шестимата

— По-добре изобщо да не се занимаваме с по-малките стаи — казвам. — Ако сандъкът ми е тук, той ще се намира в най-голямата стая в края на този тунел. Не ми се мисли дори какъв вид животно се нуждае от толкова голяма врата, за да мине през нея.

— Джон, остават ни броени секунди.

— Да побързаме тогава — казвам и издърпвам Сам напред, като разглеждам набързо страшилищата, оградени тук: същества с крила, наподобяващи митични зверове, чудовища с шест ръце и червена кожа, още няколко пикена, високи шест метра, широк влечугоподобен мутант с рога във формата на тризъбец, чудовище с прозрачна кожа, под която се виждат вътрешностите му.

— Боже! — казвам и спирам пред множество кръгли резервоари и съдове.

Повечето са сребристи на цвят, два изглеждат като бакърени и имат топлинни измервателни уреди. Предполагам, че става въпрос за нещо като котелно помещение.

— Това тук, значи, движи нещата — коментира Сам.

— Това ще е — отговарям.

Най-високият силоз стига до тавана и всеки резервоар е свързан с тежки тръбопроводи, улуци и алуминиеви тръби. До силоза към стената е прикрепен контролен панел, от който излизат безброй електрически кабели.

— Хайде — казва Сам и нетърпеливо ме дърпа за ръката.

Пробягваме заедно останалата част на тунела до самия му край. Там се вижда масивна врата, висока дванайсет метра, цялата от метал. Вдясно от нея има малка дървена врата. Не е заключена и веднага разбирам защо.

— Мили Боже! — прошепва Сам, смаян от огромните размери на звяра.

Самият аз съм изумен и не мога да откъсна очи от свлечената отсреща в дъното тромава маса. Очите му са затворени и диша ритмично. Изправен, звярът сигурно е висок петнайсет метра и от това, което виждам, мога само да кажа, че тъмното му тяло е оформено като на човек, но с по-дълги ръце.

— Не желая да имам нищо общо с това място — казва Сам.

— Сигурен ли си? — питам и го побутвам с лакът, за да откъсна погледа му от чудовището. — Погледни само.

Там, по средата на стаята, на нивото на очите, върху солиден каменен постамент стои моят сандък. И точно до него лежи още един, на външен вид като моя. Просто си стоят там, чакат да ги вземем. Само да ги нямаше железните решетки около тях, които се намират под бръмчащо и пукащо силово поле и са заобиколени от ров, пълен с вдигаща пара зелена течност. И дремещият великан.

— Това не е сандъкът на Шест — казвам.

— Какви ги приказваш? На кого да е? — пита Сам, объркан.

— Те ни намериха, Сам. Във Флорида те ни откриха, като са отворили сандъка на Шест.

— Така е, знам.

— Виж обаче катинара. Защо отново ще слагат катинар на сандък, който поначало са открили адски трудно? Според мен този изобщо не е отварян.

— Май си прав.

— Може да бъде на всеки един от нашите — прошепвам и клатя глава, като не откъсвам очи от двата сандъка. — На номер пет или на Девет, на някой, който още е жив.

— Мислиш, че са откраднали сандъка и не са убили гарда?

— Както направиха с мен. Или могадорианците са хванали един от тях и го държат тук някъде, както са държали Шест — казвам.

Сам не успява да ми отговори, тъй като точно в този момент алармата на ръчния му часовник започва да бибитка. След три секунди се чува воят на стотици сирени, който отеква в стените на пещерата.

— О, по дяволите, не! — казвам и обръщам глава. — Виждам те, Сам.

Той кимва, върху лицето му е изписана паника. Пуска ръката ми.

— И аз те виждам.

Когато поглеждам през рамото на Сам, очите на звяра са отворени — безизразни и бели — и той гледа към нас.

Ушите ми бучат от стрелбата още дълго след като е спряла. От края на цевта се извива пушек, но Крейтън не губи време, хвърля пълнителя и слага друг на негово място. От струпаните камари прах във въздуха се носи гъст облак. Двете с Елла стоим в очакване зад Крейтън. Той държи пистолета в готовност, пръстът му е на спусъка. Могадорианец се е покатерил до входа, понесъл оръдието си, но Крейтън стреля пръв, разполовява го и го запраща назад. Още преди да достигне стената, могадорианецът се взривява. Изскача втори, държи същото светещо оръдие, което ми разкъса рамото на долния етаж, но Крейтън се освобождава от могадорианеца още преди то да успее да светне.

— Е; вече знаят къде сме. Хайде! — изкрещява той и се завтича надолу по стълбите, преди да успея да му предложа да пренеса всички по въздуха през прозореца.

С Елла го следваме, все още хванати за ръка. Крейтън спира след втората извивка на стълбището и притиска с пръсти очите си.