Питакъс Лор - Силата на шестимата

Стигаме до стръмно нанадолнище и въздухът не ми достига. Преценявам под какъв градус е наклонът, когато отзад ме удря силна въздушна струя. Прекатурвам се напред и започвам да падам с изумителна скорост. И щом най-после подът става равен, го посрещам с неотдавна изкълченото си рамо.

Претъркулвам се по корем с невъобразима болка. Струята ме удари точно в гърба и мускулите ми са блокирани в неконтролируем спазъм. Едва дишам, не мога да търся в сандъка лечебния камък. Мога единствено да гледам сноповете лунна светлина, които се появяват и изчезват в края на тунела. Това е покривалото. То плющи от горския вятър. Отново съм там, откъдето тръгнах.

Зад себе си чувам шум от падащи камъни. Изпитвам невъобразима болка и единственото, за което мисля, е как да се махнем от планината.

— Право напред. Там е изходът. Там ще се прегрупираме — успявам да кажа.

Ако успеем да се измъкнем навън, ще мога да се излекувам и да скрия сандъците в гората. Възможно е и Бърни Косар да дойде с нас, когато се върнем в пещерата, тъй като вече сме унищожили резервоарите с отровния газ. Четиримата могадорианци, които пазеха входа, ги няма и Девет скача през брезента направо в гората. Аз го следвам. Веднага ни удря вонята от труповете на мъртвите животни. Девет върви покрай редица дървета и двамата правим опити да повърнем. Падам върху един дънер. Трябват ми пет минути, мисля си. После се връщаме да приберем Сам. Със светещи оръдия и светещи ръце.

Девет тършува из сандъка си и аз затварям очи. По лицето ми се стичат сълзи. Стряскам се, когато нещо грубо докосва лявата ми ръка. Отварям очи и виждам Бърни Косар във вид на бигъл, който лиже пръстите ми.

— Не заслужавам това — казвам му. — Аз съм страхливец. Прокълнат съм.

Той забелязва раните и сълзите ми, после души лицето на Девет, преди да увеличи размерите си и да се превърне в кон.

— Страхотно — скача Девет. — Какво, по дяволите, си ти?

— Химера — прошепвам. — Той е добро момче. Той е от Лориен.

Девет бързо погалва Бърни Косар по муцуната, после притиска лечебен камък към гърба ми. Докато камъкът си върши работата в организма ми, забелязвам, че ще се развихри буря, задаваща се заплашително над планината.

Небето внезапно е разкъсано от светкавица и гръмотевица. Толкова съм благодарен, че Шест отново е при нас, та чак се изправям, без да обръщам внимание на продължаващата болка в гърба ми. Облаците се движат бързо и се разтягат по начин, който обаче никога преди не съм виждал, и изведнъж небето излъчва някакво зло. Това не е Шест. Шест не се е върнала, за да ни помогне.

Наблюдавам облака във форма на фуния, който съм виждал единствено в най-кошмарните си видения.

Бърни Косар се изправя на задните си крака, когато космически кораб с идеална сферична форма, млечнобял като перла, се понася плавно през окото на торнадото. Корабът се приземява точно пред входа на пещерата, разтърсвайки земята. И точно както съм наблюдавал във виденията си, встрани на кораба от нищото се появява врата, просто обвивката се стопява. Водачът на могадорианците от виденията ми е тук.

Девет зяпва от удивление.

— Сетракус Ра. Той е тук. Започва се.

Аз не продумвам, вцепенен от страх.

— Това, значи, е името му — успявам да прошепна все пак.

— Това беше името му. За всеки ден, в който се опитваха да измъчват мен и сепана ми, ще го ръгам с това — червената тръба сияе в ръката на Девет.

Краищата й се удължават с въртящи се ножове.

— Ще го убия. И ти ще ми помогнеш.

Сетракус Ра се отправя към входа на пещерата, но спира, преди да продължи, масивен силует, скован и призрачен. Сред бушуващия вятър и проливен дъжд той се обръща и вдига поглед към нашата посока. Дори далече от мен слабото сияние на трите амулета около врата му няма как да се сбърка.

С Девет изскачаме от дърветата, а Бърни Косар тича след нас, но вече е късно. Сетракус Ра е изчезнал в пещерата и над входа й се появява същото пулсиращо синьо силово поле, което покриваше вратите на затворническите килии.

— Не! — крещи Девет. Той спира рязко и забива тръбата в земята.

Продължавам да вървя с камата в ръка. Чувам как Девет ми крещи да спра, но единствената мисъл, която се върти в главата ми, е да убия Сетракус Ра, да спася Сам и баща му, да приключа тази война точно тук, точно сега. Когато навлизам в синьото силово поле, всичко става черно.

Отеква гръмотевица, последвана от ярките стрели на мълния, и сред техния ослепителен блясък виждам как облаците се увеличават и се спускат надолу. Дъждът пада тежко в плътна завеса и могадорианецът в броня поглежда надолу към мен. Натиска оръдието си към синия ми амулет и казва нещо, което не разбирам. Раната в стомаха ми е почти зараснала и сред тътена чувам Елла да вика името ми.