Тодор Андреев - Крахът на аферата „Фау“

Браун продължава да гони от съзнанието си спомена за Небел, за неговите патенти: «Нима той допускаше, че ще му разрешат да ги показва ей така, на когото и да е, само за да става популярен? Ние ще ги използуваме и никой не може да ни вини. Не само неговите идеи и изобретения, а и на всеки немец, пък и не само на немец. Всичко е „наше“ или „мое“ — иска да каже Браун. Той е достигнал върха на стълбицата и може да си го позволи. Той работи за величието на Германия и място за романтично отпускане няма…»

Като сътрудник на Дорнбергер Браун имаше достъп до всички чертежи, патенти, лицензи, съхранявани в сейфовете на райхсфера, до резултатите на секретните изпитания и закритите полигони. Не му липсваше усет да ги използува по свой начин. В подходящ момент се яви пред Бекер и му показа дисертация със заглавие «Конструктивен, теоретичен и експериментален принос в проблема за ракетите с течно гориво».

Браун бе усетил особеното чувство на покровителство, проявявано към него от Карл Емил Бекер, и не се излъга.

— Вернер, време ти е да защитиш дисертацията си — му бе казал веднъж Бекер. — Ще получиш докторска степен. На нас ни трябват такива хора, с научен авторитет.

За какво е намеквал Бекер, може би за своята научна кариера?

Когато Хитлер разгонил пацифистите от университета «Фридрих Вилхелм», местата им заеха нагаждачи като артилериста Карл Емил Бекер.

— Вашите лекции по балистика, господин професоре, са ми безкрайно интересни — му призна не без излишна доза ласкателство Браун. — Те подхранват мечтите ми да създам изключително мощна ракета, която да направи Германия велика…

(Един ден, когато люти ветрове засипват със снежни преспи берлинските опустели улици, двама души хлътват във входа на масивен дом, изкачват се по стълбището и позвъняват на една врата. Показва се професор Вилхелм Хорн, декан на Философския факултет на Берлинския университет.

— Професор Хорн, разбира се, първо приемете нашите извинения за така нечаканата визита в този ранен час — казва единият прекалено учтиво.

— Моля ви, господа, на вашите услуги. Какво предпочитате — кафе, чай?

На лицето на Хорн се появява усмивка. Той е поласкан, че е необходим на хората. И защо трябва да му се извиняват. Та той е готов да помогне.

— С голямо удоволствие, но друг път, бързаме, пък и не искаме да отнемаме от така скъпото време на един наш голям учен. Професор Хорн, ще започна направо, защото разчитам на вашата лоялност към днешния ни режим и на вашата дискретност. Става дума за една дисертация на млад човек от нашето ведомство, чието съдържание е деликатно. Нещо повече, самата защита на дисертацията трябва да се пази в най-строга тайна.

— С какво мога да бъда полезен на каузата? — пита с любопитство Хорн.

— Драги колега, забравих да ви се представя, полковник Бекер. Ще ви призная, аз съм принуден да спазвам някои правила, установени от абвера, както виждате — и той посочва към офицера, който уж разсеяно опипва с поглед рафтовете с книги. — Става дума за един дисертант, чието име дори не бива да се знае. Създала се е необходимост да се присвои научна степен доктор на философските науки на този млад даровит дисертант, но при условие че никой не бива да знае, нито да се досеща за темата на дисертацията, нито пък за името на кандидата. След тези думи професор Хорн отива до тъмнокафявото си бюро, рови се нервно в чекмеджето, открива своя монокъл, поставя го на дясното си око и оглежда най-внимателно неканените гости.

— Но позволете, аз се съмнявам в правомерността на подобно начинание — и цялата му сдържаност изчезва. — Дължа да ви уведомя — казва раздразнено Бекер, — ректорът на университета е съгласен.

Двамата посетители стават. На входа Бекер почти изръмжава:

— Съветвам ви да не споделяте за случилото се тази сутрин, освен с вашия шеф.

Хорн гледа втренчено, сякаш не може да се събуди от някакъв странен сън.

Погребват доктор Курт Вамке. Някой би казал, че погледът в гърба на един отиващ си завинаги човек е най-страшното, което ти се пада да преживееш, но това не се отнася до Браун.

Той върви след траурната процесия и прави своята равносметка. Курт Вамке го респектираше и дори плашеше със своите знания. Но те не му достигнаха, за да се предпази от внезапния взрив, и вече го няма.

Небел, неговият учител, изненадващо се оказва евреин. С него се заема гестапо. Професор Оберт се е запилял някъде извън Германия…

В тези минути, ако някой наблюдава Браун, непременно щеше да забележи скритата му усмивка, от която долната му челюст сякаш още повече натежава. Интригата се развива… Ето я младата фиданка от един твърде плодоносен клон на стар пруски феодален род. Тя ще расте, ще се развива, защото е от «сорта на господарите». Двадесет и четири годишен, Вернер фон Браун е вече технически ръководител на гигантски секретен ракетен център на Райха…)