Тодор Андреев - Крахът на аферата „Фау“

Задачата на Дорнбергер и Браун сега е въз основа на експериментите с двигателите да разработят проект на балистична ракета с радиус на действие около 300 километра и с боен заряд един тон взривно вещество. Вернер фон Браун предлага на обраслия с дървета и разделен от сушата с тясна ивица вода остров Узедом в Балтийско море — там, където навремето дядо му е ходил на лов за диви патици — да бъде построен мощен ракетен експериментален център. Идеята е възприета. Внукът ще продължи да бие патиците близо до рибарското село Пенемюнде.

— Считайте, че авиацията ще участвува в съвместната научноизследователска дейност в тази така перспективна за нашата въоръжена мощ задача — заявява Волфрам фон Рихтхофен.

Той беше сигурен, че неговият началник непременно ще одобри решението му, дори ще го похвали, че не е предал на пехотата онова, което се полага на авиацията. Военновъздушните сили не могат да изостават, когато става дума за оръжие. Още повече че стратегията на немското луфт-вафе е насочена към нанасяне на мощни масирани удари, които да предизвикат преди всичко морален ефект в населението, който да ескалира към сриване на политическите намерения на правителството, което води войната…

«Пенемюнде» е безспорен личен успех за Дорнбергер и Браун.

— Най-после, Вернер. Тепърва ще се заговори за нас — казва му приятелски Дорнбергер, в чийто кабинет двамата разглеждат проекта на бъдещия ракетен център.

— Край на безплодните фантазии — отговаря Браун.

— До гуша ни дойдоха нашите мечтатели с тяхното фантазьорство за междупланетни полети. Виж, това е работа — сочи той разгънатия план, в левия ъгъл на който се откроява ясно надписът «Строго секретно!».

— Тук ще развърнем експерименталното производство. Мястото е подходящо, боровете ще ни помогнат в маскировката. Ето го летището. Самолетите ще подхождат откъм морето. До него са стартовите площадки за експериментаторите от военновъздушните сили. Мисля, че сполучливо избрахме полигона за сухопътните сили.

— Няма що, близо до плажа — смее се Браун. — Машинките ще хвърчат над водата.

— Откъм най-слънчевата страна ще са сградите на проектантите. Непосредствено до тях, ето тук, станцията за серийни изпитания.

— Край езерото е особено живописно.

— Тук ще бъдат изпитателните бункери, заводът за кислород. Така е по-безопасно.

— А тук какво ще има? — сочи Браун един знак на материка.

— Радиостанция. Представи си, персонална, само за нас.

— Така ли? Чудесно!

— Вернер, мисля, че засега нямаме забележки.

— Разбира се, и без това толкова пъти вече го обсъждаме.

— Е, подписваме го и напред трудови батальони от организацията «Тод»!…

— Какво предпочитате, шампанско или коняк? — обръща се Дорнбергер към Браун.

И двамата не прекаляват с пиенето, въпреки че не са аскети…

— А сега не е лошо да пресеем още веднъж хората си.

— Е това вече не ми харесва. Нали се познаваме добре.

— Ние с теб да, но нали трябва да допуснем нови хора. Досега имахме стотина сътрудници, а от днес двадесет хиляди!

— Да ги подбират, това е работа на специалните служби. Нали казват, че гестапо знае всичко за всеки.

— Това е наша работа. Нека оставим гестапо да си върши неговата.

Разговорът им нямаше да свърши. По тези въпроси те не разговарят за първи път… Седят до късно. Дори когато мракът, извиращ сякаш от пода, се възцарява в кабинета, те не палят веднага лампите…

Браун се прибира уморен, хвърля се в леглото, но дълго но може да заспи. Иска му се да му бъде леко и радостно на душата.

Навън нощта е необичайно светла. Това го дразни и той, за да успокои пулсиращите удари на кръвта в горещите си слепоочия, дръпва щорите. Хладният размисъл се връща бавно, но сигурно. Сега животът му се струва отишъл хиляди часове напред. Той изпревари всички, които бяха пред него. Това засега му стига. Къде останаха неговите учители? Отново като гореща вълна се връща мисълта и в паметта му оживяват натрапчиви спомени. Той непрекъснато ги гони.

Сега, когато усилено се строи ракетният център «Пенемюнде», никак не му беше до спомени. Но те връхлитат неканени.

Браун не искаше да има учители. Той не искаше да има никого над себе си. Беше стигнал върха и сега чакаше да печели лаврите сам. Той непрекъснато гонеше от съзнанието си онези спомени, които го отнасяха в началото на кариерата му…

Берлинското предградие Райникедорф. Учителят му Рудолф Небел. Мизерните дъсчени бараки. Оттогава са изминали само три години. Рудолф Небел иска да построи военна ракета. Работят заедно. Защо тогава учителят му винаги казва, че сам разработва ракетата?