Димитър Попдимитров - Големият син отбор

За онова, с което е впечатлявал най-близките си, чухме и снаха му Дима Янкова: „Великодушен, общителен. Готов да е в услуга. Отказал да стане държавен треньор, защото при неговия независим характер и натрупан опит не виждал смисъл да завършва за това и школа в Москва. При срещи с приятели у дома се чувстваше с какъв авторитет се ползва, на какво уважение се радва. Проявяваше се и като признат песнопоец, участвал в хоровете «Славия» и «Гусла». Свиреше на пиано. Държеше да е спретнат, елегантен.

НО ОБАЯТЕЛЕН БЕ ПРЕДИ ВСИЧКО С ДОБРОДЕТЕЛИТЕ СИ КАТО ЧОВЕК

А с добрия си вид и напоследък не даваше знак да се предположи от какво тежко заболяване страда.“

Във футболните среди го знаят като строг и непримирим съдник, със собствено мнение по парливи теми. В интервю от 1934 г. като причина за упадъка на футбола сочи некомпетентността на управниците на различни равнища. Въстава против погрешни насоки в този спорт. Отговаря и на въпроса за въвеждането на професионализма.

А ето по-обширен откъс от казаното през 1938 г. пред Стефан Нойков: „Оттеглих се от активна дейност, защото виждам, че всичко върви по неверен път. Нужна е коренна промяна в системата на работа, ако въобще може да се говори за система. Единственият път за издигането на футбола ни са силните клубове… Да им се осигурят треньори, строго да се спазва шампионатната програма, всеки клуб да работи с по два-три отбора със задължителни мачове за юношите и резервите… Държавата трябва да помогне на клубовете. Отнася се до физическото възпитание на младите поколения, а то не може да не я интересува. Аз съм за професионализма в чистия му вид, защото осигурява възможности за редовни тренировки, строг режим и пълен контрол върху играчите. Трябва да се разбере, че аматьорските тимове никога не ще издържат в борбата с професионалистите. Винаги се апелира към духа на играчите, а не се прави нищо за планомерната им подготовка. Духът е необходим, но той трябва да допълни подготовката, а не да бъде едничкото оръжие, на което разчитаме.“

Когато се честваше 50-годишнината на „Левски“, бях натоварен от тогавашния вестник „Футбол“ да направя анкета с широк кръг от почитатели, бивши състезатели и видни специалисти, които да отговорят на въпроса: „Как бихте оформили юбилейния отбор?“ Тогава в почетната листа фигурираше и името на Симеон Янков (Симето).

Роден на 31 май 1904 г. в София. Баща му (от македонско потекло) е банков чиновник. Брат му Петър Христов е държавен първенец на 100м, 200м и дълъг скок.

Прощъпалникът му е сред малчуганите на „Скобелев“, чийто квартален парцел опира до южната страна на едноименния столичен булевард, а от 1919 г. се приютява в гнездото на „Левски“ като негов основен клон.

Висок и снажен, Шкубата скоро се утвърждава като защитник на „сините“, спечелвайки си признанието на непоклатим стълб. В състезателната си кариера е един от дълголетните, шествали с Големия син отбор през второто и третото десетилетие на века. Четирикратен столичен първенец и шампион на страната през 1933 година. Носител е и на кметската купа „Улпия Сердика“ (1926, 1930, 1931, 1932). В националния тим дебютира през 1924 г. в срещата с Австрия във Виена (0:6), а седмица по-късно играе срещу представителите на Ейре (0:1) на олимпийските игри в Париж. Носи на гърдите си лъвския герб в 7 международни мача, включително през 1931 г. в Букурещ срещу Румъния (2:5). След края на състезателната си дейност е уважаван деец, за известно време и треньор на наши отбори.

По професия е зъботехник, работи в тандем със съпругата си, която е зъболекарка.

Почина на 12 март 1992 г. като 88-годишен клубен доайен.

Спортният печат отпреди шест-седем десетилетия е съхранил редица ласкави оценки за този изпитан боец. След историческата победа над „Славия“ през есента на 1923 г. с 3:1, с която по убедителен начин е нарушено господството на „белите“, четем следния пасаж. "Отлично изнесе на показ редките си и ценни качества на първокласен играч и БЛЯСКАВО ИЗПЪЛНИ СВОЯТА ЗАДАЧА .

Тогава е рамо до рамо с легендарните съратници Вертер (Пет. Иванов), Симето (С. Янков), Гено Матеев, Ванюш (Ив. Радоев), Кино (Ник. Лозанов), Мърцо (Дим. Мутафчиев), Колишчето (Ник. Мутафчиев), Генерала (Цеко Генев), Дяволето (Конст. Мазников), Вагонетката (Кир. Йовович). След този паметен двубой между „корифеите на столицата“ един автор отбелязва: „Близкото бъдеще, което отново ще постави двата отбора изправени един срещу друг в полето на честта, ще покаже кому принадлежи окончателно първенството за през цялата 1923–1924 година.“ През пролетта резултатът е 1:1 а „Левски“ заема лидерската позиция в крайното класиране, изравнен по точки със „Славия“, но с по-добра голова разлика (69:9 срещу 59:12)…