Димитър Попдимитров - Големият син отбор

В плен на кръглата топка е още от детството си — живее в района, откърмил основателите на „Левски“, в чийто представителен отбор ще бъде основен стълб около 15 сезона. Вицешампион на страната е през 1925 и 1929 година. Носител на общинската купа „Улпия Сердика“ през 1926, 1930, 1931 и 1932 година. Облича 4 пъти националната фланелка (1924–1926). Още през февруари 1924 г. се съобщава в печата, че е дългогодишен завеждащ спорта в „Левски“ (равносилно на треньор, включително и на „дефанса на І тим“). През 1935 г. отново е включен в клубното ръководство. Води подготовката на сините и след Втората световна война.

Почина на 3 септември 1979 г. в София.

Петнадесет изпитани и добре известни поборници „те бяха на брой“, когато в един юнски ден на 1956 г. отново се появиха на терена, за да участват в мач на ветераните с представителите на „Славия“. Едно символично съзвездие, предавало си щафетата по възходящия път на „сините“. Една снимка документира тогавашното присъствие на Никола Димитров (Фъц), Васил Спасов (Валяка), Димитър Дойчинов, Стефан Никушев, Любомир Стамболиев, Любомир Петров (Боби), Асен Димитров (Сменко), Борислав Габровски, Асен Панчев (Панчето), Атанас Динев, Асен Пешев (Капуй), Никола Петрунов (Офицера), Александър Христов (Шкубата), Петър Иванов (Вертер), Симеон Янков (Симето)… Бях на стадион „Васил Левски“ в оня паметен момент, когато към тази гвардия, представяща елита от няколко поколения на „сините“, се отправи друг любимец от миналото — Никола Мутафчиев (Колишчето). Той едва пристъпяше от тежко заболяване, но сияеше от щастие, че ще може да поднесе изработените от него флагчета. В редицата на „белите“ също имаше легенди, които извикваха в паметта на по-възрастните зрители най-вълнуващи спомени: Димитър Манолов (Найдо, Боянската мечка), Никола Калканджиев (Колата), Никола Стайков (Толето), Димитър Байкушев (Мими), Райчо Богословов…

И започна галапредставлението, в което някои от АРТИСТИТЕ ГАСТРОЛИРАХА С КОРОННИ ТРИКОВЕ и накараха многобройната публика да тръпне от удоволствие, да избухва спонтанно в аплодисменти. В този мач „сините“ бяха предоставили капитанският пост на най-възрастния измежду тях — Симеон Янков. След шоупрограмата на ветераните на разговор в редакцията на спортния ни вестник Симето бе споделил следното:

„Подир Първата световна война у нас нямаше никакви топки. Принудихме се да вземем от казармата на I-VI полк стари ботуши и от тях да ушием топка. Но тогава изскочи друга неприятност — нямаше плондири. Правихме опити с мехури от животни, балончета, вътрешни гуми от велосипеди и какво ли не още. Но все пак успехме да си осигурим топки. Спомням си как организирахме и първия международен мач с румънския «Триколорул». Румънците искаха да им внесем предварително в банката 20 000 лева. Това бе огромна за времето сума, която нито ние, нито «Славия» имахме. Принудихме се ние, 7 души от играчите, да подпишем полица в Популярна банка. До започването на мача треперехме не само за резултата, а дали ще успеем да съберем парите. За наша радост пуснахме билети за 70 000 лв, а продадохме и кочаните и спечелихме 96 000 лв, след като публиката счупи вратите на игрището.“

След победата на стария „Юнак“ с 1:0 (през 1923 г. той е разположен перпендикулярно на Перловската река) главните столични улици са огласени от възторжено шествие. Успехът е бил постигнат „със смела и не по-малко елегантна от съперника игра“.

Ако съдим по една бележка във вестниците през 1933 г., според която тогава Симеон Янков отбелязва 20-годишнината си като активен футболист, може да установим и началните му стъпки след дяволското кълбо, т.е. включително и при основаването на „Левски“. А тяхната къща е срещу I/VI полк (сега градинката пред НДК), чийто плац служи и за игрище на клубните членове. Симето е разказвал как подгъвали бодливата тел на казармената ограда, за да не се пука топката. А Фъц си спомняше как в началото на двайсетте години от миналия век бил пръв помощник на Янков, изпълняващ и ролята на домакин на отбора: „Прошиваше горнищата, лепеше и надуваше топката за всяка тренировка…“

В страници от историята пък Д. х. Николов пише:

"1920 г.… Симето не иска да играе по гащета, продължава да рита с дълги панталони. Чак след дълги кандардисвания, заплашвания и пр. започна да спортува с къси гащета… Той е последният, играл с дълги гащи… До 1948 г. — най-добрият бек! Едър, силен, разсъдлив и легален, но отчайващо скромен… През 20-годишната му кариера не му е свирена нито една дузпа. Пословични са думите му, когато го запитвали защо не прави фаули: „Да фаулирам — това значи да призная противника за по-добър от мен…“