Димитър Попдимитров - Големият син отбор

Така Боркиша се превръща в символичната обаятелна и обединителна фигура, съпътствала три поколения от щафетата на „синята магия“ в течение на цели две десетилетия. Наистина завидна съдба!

Роден е на 29 юни 1903 г. в София. Баща му е завършил Военното училище (1895) и се издига до чин полковник. Съпругата му Елисавета е първенец на страната по тенис, участничка в Балканските игри през 1931 г. в Атина. Една от двете му дъщери е сред най-добрите у нас на скокове във вода.

Петър Иванов учи в Хайделберг и завършва по-късно химия в Бърно…

Още като юноша намира място в първия отбор на „Левски“, на чиято врата ще бъде през 14 сезона. Столичен първенец (1923–1925), вицешампион (1926), а е и сред юначагите, пожънали шампионската титла на България през 1933 г. и извоювали Царската купа. Носител е на общинския трофей „Улпия Сердика“ (1926, 1930). Той е и първият вратар на националния отбор, направил бойното си кръщение на 21 май 1924 г. във Виена срещу Австрия (0:6) и на олимпийските игри в Париж седмица по-късно.

Почина на 18 януари 1969 година.

И за Петър Иванов (Вертер) паметта ме връща към лятото на 1956 г., когато в галаспектакъла на ветераните на „Левски“ и „Славия“ той бе СРЕД НЕЗАБРАВИМИТЕ ЛЕГЕНДИ на „сините“ от няколко поколения. Отново в компанията на славните партньори от миналото — Симеон Янков (Симето), Александър Христов (Шкумбата), Никола Димитров (Фъц), Борислав Габровски (Габрата), Асен Пешев (Капуй), Асен Панчев (Панчето) и др. Редом с плеяда други знаменитости, проявили се на състезателната арена по-късно, но също така оставили бляскава диря.

В елегантния екип, снажен и стабилен, Петър Иванов престоя на пост № 1 по-дълго, отколкото някои сравнително по-млади, напуснали преждевременно „полесражението“. Стори ми се леко приведен от товара на годините. Но явно с амбицията за най-достойно представяне — макар че след година диагнозата ще бъде „силно изразено лумбаго и болки в кръста“. Така и той заслужи честта да бъде на върха на щастието си, аплодиран от многобройната публика, дошла да изрази и към него своята обич и преклонение.

Отколе е сагата, сътворена от този чутовен страж на синята армада! Отдавна е и романтичното му прозвище, придобило изключителна популярност. Идва в „Левски“ от слелия се с клуба клон „Скобелев“ през 1919 година. А що се отнася до спортния псевдоним, навярно го е придобил като ревностен читател на Гьотевия шедьовър „Страданията на младия Вертер“, украсил световната литературна класика.

Бързо се налага на вниманието на специалистите, печели симпатиите на публиката. През 1923–1924 г., когато благодарение и на Вертер „Левски“ става столичен първенец, оценката в печата е особено ласкава: "Отличен голкипър, един ОТ НАЙ-ДОБРИТЕ В БЪЛГАРИЯ .

Извънредно решителен, специалист в отнемането на топката от краката на противника… Този „патент“ обаче му струва скъпо в полуфинала за държавното първенство с „Владислав“ (Варна) през есента на 1924 г. (0:0). Без да му мигне окото, Вертер отново демонстрира лъвски скок и… трябва да напусне строя. Тогава смени не са разрешени, на вратата застава лявото крило Кики Йовович. Подобен вариант (но с вратар Ангел Андреев — Катастрофата) е изпълнен и следващата пролет в Истанбул срещу отбора на Турция (1:2).

Така години наред Вертер участва на няколко фронта. През лятото на 1922 г., когато „Левски“ гостува във Варна на „Тича“ (1:1) и „Владислав“ (1:1), наблюдателите го наричат „фантастичен“. За да се удържи чиста победа (2:0) над респектиращия руски емигрантски тим „Галиполи“, дошъл от Цариград, безспорно голяма заслуга има и българският вратар. Петнадесет хиляди зрители на „Хиподрума“ в трескава възбуда го окуражават през пролетта на 1924 г. в мача срещу „Ромкомит“ (Букурещ), завършил 2:0 за „Левски“, възнаграждавайки го с овации и заради новата му роля като „летяща ракета“ във въздушна схватка, както е представен на първа страница в печата.

Той е един от пионерите ни и на олимпийския форум в Париж. Съперникът Ейре е сочен като фаворит и предварителните очаквания са да си напълни кошницата с голове. Има дори недоволства, че за този мач е предоставен централният стадион „Коломб“, докато на други по-важни и екзотични птици е отреден второстепен обект. Но играта на българите през първото полувреме принуждава организаторите да признаят чрез високоговорителите във френската столица, че след уругвайците (победили със 7:0 югославяните) страната на розите е втората изненада на олимпиадата. И на „Коломб“ броят на зрителите от 4000 нараства на 15 000! За беда — след серия от успешни изкуствени засади на българите — съдията си затваря очите за 28-ата поред, не уважава и вдигнатото флагче на помощника си. За капак Вертер — подведен от този сигнал — не реагира на удара, отправен от противниковия централен нападател. И 0:1! Кой знае как се е проклинал за това предоверяване към Темида? Сякаш по ирония на съдбата и този случай трябва да бъде отнесен към личното повествование „Страданията на младия Вертер“.