Димитър Попдимитров - Големият син отбор

НЕВЕДНЪЖ БЯХ НОСЕН НА РЪЦЕ

след успешни мачове. Като национал бях сред поканените от царя на прием в резиденцията „Врана“… Бях в игра 18 години, а за това не съм получил и 18 стотинки. Участвал съм и в официални състезания на висок скок… Имах богат архив от снимки, паметни знаци, отличия, отделни броеве и изрезки от вестници. Като се завърнах след бомбардировките над София у дома ни с изпотрошени стъкла на прозорците, само на това мое богатство бе посегнал някой, а бе най-скъпото за мен… Доживях все пак и на стари години да бъда сред поканените и наградените при юбилейни събития…» От любезната госпожа, грижила се за бай Сашо като за втори баща, чух и следното: «На преклонна възраст не пропускаше да отиде сутрин в ресторант „Кристал“ на чаша кафе, след обед прескачаше на среща с приятели в „Минералсувенир“. Всяка неделя бе на утринна служба в храма „Александър Невски“… Месец преди да почине, с нескрито вълнение прочете страницата, написана за него от Стефан Нойков…»

Погребението му бе в 11 ч. на съботен ден. Придружихме го до вечното му жилище заедно с ръководители, бивши състезатели и привърженици на клуба. Дошли бяха и приятели от други спортни «цветове». Като изтъкваха заслугите му, големи фигури като Михаил Лозанов (Танка) и Никола Николов (Бачо Кольо) си припомняха знаменития финал през 1933 г., когато «Левски» за първи път стъпи на шампионския връх. Христо Минковски (Мути) и Любомир Алдев сочеха качества на характера му, като подчертаваха: «С изключителната си скромност и с интелекта си той бе образец на спортист!»

Достойно признание за бай Сашо бе и присъствието му в идеалната единайсеторка на «Левски», подбрана в анкета по случай половинвековния юбилей на клуба през 1964 година.

Роден на 9 септември 1901 г. в София.

По професия е геодезист, който работи във Военния топографски институт четвърт век (до 1946 г.).

«На 11 години бях — казва той, — когато футболът превзе махалите, клубове още нямаше…». Играе сетне в «България» (1914–1918 г.), след това в «Левски» (1918–1928 г.), но споделя, че гонил топката и по-късно.

С «Левски» е вицешампион през 1925 г., носител на купата «Улпия Сердика» през 1926 година. Дебютира с националния тим на олимпийските игри в Париж срещу Ейре (28 май 1924 г.), а втората му среща е на 10 април 1925 г. в Истанбул срещу Турция (1:2).

Още като състезател на «сините» се пробва и за треньор, включително в Пловдив. За клубната си одисея като наставник дава следната справка: «Левски» (1934–1942, 1945–1947, 1949–1951), «AC 23» (1943), в Попово (1944), «Единство» — София (1948), «Славия» (1952–1954), «Септември» (1955–1956), «Локомотив» — Пловдив (1957–1959), «Берое» (1960–1964), «Ботев» — Враца (1965–1966), «Спартак» — Варна (1967), «Марек» (1968–1971, 1973–1974), «Марица» — Пазарджик (1972). С други думи водил е подготовката на тия отбори в течение на четири десетилетия.

Селекционер е на националната ни единайсеторка в 8 междудържавни мача:

24.05.1939, София — Латвия (Летония) — 3:0

22.10.1939, София — Германия — 1:2

11.04.1942, Загреб — Хърватия (Хърватско) — 0:6

19.07.1942, София — Германия — 0:3

15.06.1947, София — Албания — 2:0

06.07.1947, София — Румъния — 2:3

12.10.1947, Загреб — Югославия — 1:2

27.08.1950, София — Чехословакия — 1:2

Равносметката е 2 победи и 6 загуби. Така за времето си по броя на селекционерските ръководства се нарежда само след Павел Грозданов (27).

Иван Радоев почина на 4 август 1985 година.

Когато почина, съобщението в спортния печат е кратко, протоколно, макар и отдавна като състезател и треньор да си е извоювал всеобщо признание и уважение. На погребението му има венец и от клуба, на който отдаде най-много от силите си, но никой от тогавашното ръководство на гранда не отронва дължимото прощално слово… Добре, че в паметта на хората оставаш завинаги по силата на неписаните закони, които в края на краищата казват тежката си дума. А от дистанцията на отъркулилите се години все повече се убеждаваме, че и за Иван Радоев има запазено място за вечни времена в историята на футбола ни.

Той е сред рояка от ентусиазирани момчета, чиито игри огласят територията между «Витошка» и Руския паметник в столицата. Отборът, който впоследствие ще се оформи като клон на «Левски» и ще се слее с него, се казва «България». С учениците от Втора мъжка гимназия ще гони топката на Могилката. Като юноша в съкратени срокове ще премине през петия и третия отбор, за да се утвърди като основна единица и в първия състав на «сините», където ще е титуляр 11 години.