Димитър Попдимитров - Големият син отбор

От въпросната златна есен за Александър Христов са и следните редове: „Отлично играе с глава, достигнал в това отношение степента на виртуоз… Излизал с чест от много критични моменти, осигурил така много победи за «Левски»… А помествайки снимки с кратки характеристики за нашите представители на Парижката олимпиада през 1924 г., в. «Спорт» пише за Шкубата: «Изпъква като един от най-добрите бекове в България. Направил голямо впечатление на румънците със своята специфична игра с глава.» В този ред на мисли се налага да напомним пак забележителното турне на «Левски» през октомври 1923 г., при първото гостуване на столичен отбор в чужбина, а именно в Букурещ, когато записва 1:1 срещу «Ромкомит» и 4:2 срещу «Триколорул».

Що се отнася до българската премиера на олимпийската футболна сцена, Александър Христов винаги с особено чувство на вълнение се връщаше на спомените от мача на стадион «Коломб» във френската столица. Споделяше как след първоначалния смут отборът застава на бойна нога, разчитайки и на прословутите изненадващи и объркващи противника изкуствени засади. Той заедно с другия колос в отбраната Симеон Янков още повече са шлифовали това оръжие след междудържавния дебют срещу Австрия във Виена. А като го запитах веднъж мимоходом наистина ли повече от 20 пъти са го приложили срещу Ейре (0:1), той лаконично отговори: «Двайсет и осем бяха тия наши атракции на брой, изпълнени най-точно под моята диктовка…» Тогава още е в сила старото правило за офсайд, в който противникът изпада, ако пред него има по-малко от трима пазачи. Шкубата е оня, който като преден защитник прави само крачка-две напред и съперникът попада като жертва в заложения капан. Последният път обаче, въпреки сигнала на помощника, главният съдия си затваря очите пред очевидното нарушение, за да се потвърди истината, че изкуствените засади са нож с две остриета, едното от които може да се обърне и срещу тия, които се осланят на него.

Други знаменателни събития в кариерата на железния защитник са сезоните, когато «Левски» щурмува шампионската титла. Първата атака е през октомври 1924 г., но след 0:0 в полуфиналната среща с «Владислав» няма преиграване поради отказа на варненци. Вторият напън е през август 1925 г., когато с най-високото отличие се увенчава «Владислав» (0:2). Следващата несполука е срещу «Ботев» (Пд) през октомври 1929 г. — 0:1. И най-сетне на 3 октомври 1933 г. удря ЧАСЪТ НА ВЕЛИКАТА РАДОСТ .

На стадион «АС 23» пред 12 000 зрители «Шипченски сокол» (Вн) е принуден да отстъпи. Резултатът се движи така: 1:0 Жеков (12), 2:0 Панчев (29), 2:1 Ил. Булашев (36), 3:1 Пешев (63). Сред победителите (в червени фланелки, тъй като на гостите е предоставена привилегията на синия цвят), освен авторите на попаденията във варненската врата, са и Р. Мазников, Н. Николов (Бачо Кольо), Ал. Христов, Б. Габровски, Н. Димитров (Фъц), Конст. Ефремов, Мих. Лозанов (Танка), Ник. Лозанов (Кино). За Шкубата оценката е, че е бил по-добрият от бековете. Оправдал е напълно и поверената му капитанска лента. Поемайки в прегръдките си Царската купа като най-ценен дар за шампиона, той споделя: «Дължа да изразя голяма благодарност към партньорите за високата им дисциплина и демонстрираната игра. Най-сетне постигнахме наградата, към която толкова години протягахме ръце!» Не е трудно да си представим заслужената му гордост като единствен от Големия син отбор на двайсетте години, предал така достойно щафетата на поколението, дошло през трийсетте. За такъв подвиг са били нужни близо десет от златните години на младостта, чието друго име е

КЛУБНА ВСЕОТДАЙНОСТ И ВЯРНОСТ

На тази тема той се изповядва пред Стефан Нойков в диалог, започнат от 1938 г. и продължил в интервю през февруари 1992 г.: «Ние дадохме всичко от себе си, направихме лични жертви… Подемът в първите години се дължеше изключително на големия ни идеализъм. През лятната ваканция ние, група ученици от „Левски“, работихме на стара тухларна, за да съберем пари за нашия клуб. От футбола не съм получил нито стотинка, аз съм му давал. Той се отплащаше щедро — даряваше ме с радостта от играта, доставяйки удоволствие и на хората…».

В допълнение на тия думи може да прибавим казаното от него на среща в редакцията на спортния вестник преди около половин век: «Нашата задача не е да създаваме само футболисти и баласт на обществото, а граждани, годни да се справят в живота с всякакви задачи, здрави физически и добре развити умствено…»

В последните години от живота му, все така строен, изискан, представителен и приветлив, го виждах постоянно заобиколен от почитатели. Като споделях това пред госпожа Елена, помагала вкъщи до сетния му дъх, тя ми предаде следните негови думи: «Бях дете, когато на близките ливади, простиращи се до Александровска болница, трябваше да направя своя прощъпалник във футбола в ролята на… голкипър… Като звезда на „Левски“