Клайв Луис: Лъвът, вещицата и дрешникът

— Ти си сигурен, че сте точно четирима? — питаше тя. — Двама сина Адамови и две Евини дъщери, ни повече, ни по-малко?

И Едмънд, с пълна с локум уста, повтаряше:

— Да, вече ви казах — като забравяше да я нарича «Ваше Величество!», но сега тя сякаш не обръщаше внимание на това.

Най-после всичкият локум свърши и Едмънд загледа твърде втренчено празната кутия — много му се щеше тя да го попита дали не му се иска още. Навярно кралицата знаеше съвсем добре какво мисли Едмънд; на нея, за разлика от Едмънд, й беше известно, че локумът е омагьосан и че всеки, който веднъж го вкуси, ще иска още, и още, и че ако му позволят, ще продължава да яде, докато не умре. Но тя не му предложи повече, а каза:

— Сине Адамов, много ми се иска да видя твоя брат и двете ти сестри. Би ли ги довел да ме посетят?

— Ще се опитам — каза Едмънд, като не откъсваше поглед от празната кутия.

— Защото, ако дойдеш пак, като ги доведеш и тях, разбира се, ще мога да ти дам много повече локум. Сега не мога, магията действува само веднъж. А в къщата ми ще е друго.

— А защо не отидем в къщата ви сега? — каза Едмънд. Когато в началото се качи в шейната, той се страхуваше, че тя може да отпътува с него към някое непознато място, от което той не ще може да се върне. Но сега беше забравил този си страх.

— Чудесна е къщата ми — каза кралицата. — Сигурна съм, че ще ти хареса. Има стаи, целите пълни с локум, и — нещо повече — аз нямам деца. Искам да отгледам едно хубаво момче като принц и когато умра, то да стане крал на Нарния. Като принц, то ще носи златна корона и по цял ден ще яде локум. А ти си най-умният и най-хубавият млад мъж, когото съм срещала. Мисля, че бих желала да направя теб този принц — някой ден, когато доведеш другите да ме посетят.

— А защо не сега? — попита Едмънд. Лицето му беше силно зачервено, а устата и пръстите на ръцете му лепнеха. Той не изглеждаше нито умен, нито хубав, каквото и да казваше кралицата.

— Но ако сега те заведа там — каза тя, — няма да видя брат ти и сестрите ти. Аз много искам да се запозная с твоите очарователни роднини. Ти ще бъдеш принц, по-късно крал, това се разбира от само себе си. Но трябва да имаш придворни и благородници. Ще направя брат ти херцог, а сестрите ти херцогини.

— Те не представляват кой знае какво — каза Едмънд, — а и аз винаги бих могъл да ги доведа някой друг път.

— О, но щом се озовеш в къщата ми — каза кралицата, — ти съвсем ще ги забравиш. Ще се забавляваш толкова, че няма да имаш желание да ходиш да ги довеждаш. Не. Ти трябва да се върнеш в твоята страна сега и да дойдеш при мен друг ден, с тях, разбираш ли! Няма смисъл да идваш без тях.

— Но аз дори не зная пътя назад към моята страна — умолително каза Едмънд.

— Лесно е — отговори кралицата. — Виждаш ли онзи фенер? — Тя посочи с пръчката си и Едмънд се обърна и видя същия стълб с фенера, под който Луси бе срещнала фавъна. — Право нататък, отвъд него е пътят към света на хората. А сега погледни на другата страна — при тези думи тя показа в противоположната посока — и ми кажи виждаш ли два малки хълма, които се издигат над дърветата.

— Струва ми се, че ги виждам — каза Едмънд.

— Е, моята къща е между тези два хълма. Така че следващия път като дойдеш, ще трябва само да намериш стълба с фенера, да потърсиш тези два хълма и да тръгнеш през гората, докато стигнеш къщата ми. Но помни — трябва да доведеш другите със себе си. Мога много да ти се ядосам, ако дойдеш сам.

— Ще направя всичко, което мога — каза Едмънд.

— А, между другото — каза кралицата, — няма нужда да им разказваш за мен. Забавното ще бъде ние двамата да го запазим като своя тайна, нали? За да ги изненадаме. Просто ги доведи до двата хълма — умно момче като тебе лесно ще измисли какъв предлог да намери, и когато дойдете до къщата ми, можеш просто да кажеш: «Я да видим кой живее тук» или нещо подобно. Сигурна съм, че така ще бъде най-добре. Ако твоята сестра е срещнала някой от фавните, може да е чула странни истории за мен — лоши неща, заради които да я е страх да дойде при мен. Фавните какво ли не говорят, знаеш, и сега…

— Моля, моля — каза изведнъж Едмънд, — моля, не бих ли могъл да получа само едно парче локум за из път?

— Не, не — каза кралицата със смях. — Ще трябва да почакаш до следващия път.

Още докато говореше, тя даде знак на джуджето да тръгват и докато шейната изчезваше от погледа, кралицата му махна с ръка и се провикна:

— Следващия път! Следващия път! Не забравяй! Идвайте по-скоро!

Едмънд все още се взираше след шейната, когато чу някой да го вика по име. Огледа се и видя Луси, която излизаше от другата част на гората.