Клайв Луис: Лъвът, вещицата и дрешникът

— И какво от това? — каза професорът.

— Но когато нещата са истински, тях винаги ги има.

— Така ли? — рече професорът и Питър съвсем не знаеше какво да каже.

— Но нямаше време — каза Сузан, — Луси нямаше никакво време да отиде където и да било, дори това място да съществува. Тя изтича след нас в мига, когато излязохме от стаята. Беше минало по-малко от минута, а тя твърдеше, че я е нямало цели часове.

— Точно заради това историята й вероятно е истинска — каза професорът. — Ако наистина в тази къща има врата, която води към някакъв друг свят (а трябва да ви предупредя, че това е една много странна къща, която дори и аз не познавам добре), ако, както казах, тя е влязла в друг свят, изобщо няма да се изненадам да узная, че този друг свят има свое собствено време; така че колкото да престои човек там, времето тук остава в същия миг. От друга страна, аз не мисля, че много момичета на нейна възраст биха измислили сами такова нещо. А ако тя го е правила на ужким, щеше да се скрие някъде за по-дълго, преди да излезе и да ви разкаже историята си.

— Но наистина ли мислите, господине — каза Питър, — че може да има други светове, тук наоколо, на всяка крачка?

— Защо да не е възможно? — каза професорът, като свали очилата си и започна да търка стъклата, докато мърмореше на себе си: «Чудя се учат ли ги на нещо в тези училища!»

— А какво да правим ние? — каза Сузан. Струваше й се, че разговорът започна да се отклонява от темата.

— Скъпа моя девойко — каза професорът и изведнъж погледна много остро и двамата. — Има един начин, който все още никой не е предложил, но който заслужава да се опита.

— Какъв? — попита Сузан.

— Да се постараем всички ние да си гледаме работата — каза той. И това беше краят на разговора.

След този разговор нещата станаха много по-добри за Луси. Питър се погрижи Едмънд да престане да й се подиграва и нито тя, нито някой друг беше склонен да говори за дрешника. Това бе станало опасна тема за разговор. Затова известно време изглеждаше като че всички приключения са към своя край. Но не стана така.

Къщата на професора — която дори той познаваше толкова малко, беше толкова стара и известна, че от цяла Англия идваха хора и искаха разрешение да я разгледат. Тя беше от този вид къщи, за които се пише в пътеводителите и дори в учебниците по история. И всичко е напълно възможно, защото за нея се разказваха най-различни истории, някои от тях дори по-странни от историята, която ви разказвам сега. Когато идваха групи туристи и чакаха да разгледат къщата, професорът винаги им даваше разрешение, а госпожа Макреди, икономката, ги развеждаше, като им разказваше за картините и рицарските доспехи, за редките книги в библиотеката. Госпожа Макреди не обичаше деца и не обичаше да я смущават, когато разказва на посетителите всичко, което знае. Тя беше предупредила Питър и Сузан още първата сутрин заедно с много други наставления: «Моля, запомнете, не трябва да ми стоите на пътя, когато развеждам група из къщата».

— Сякаш някой от нас иска да си губи половината сутрин, като се влачи наоколо с тълпа непознати възрастни! — каза Едмънд.

Останалите трима мислеха същото. Точно по този начин започнаха приключенията за втори път.

Няколко сутрини по-късно, тъкмо Питър и Едмънд разглеждаха рицарските доспехи, и се чудеха дали могат да ги разглобят, когато момичетата се втурнаха в стаята и казаха:

— Внимание! Насам иде Макреди с цяла банда.

— Светкавично изчезвайте! — каза Питър и четиримата се измъкнаха през вратата в далечния край на стаята. Но когато преминаха в зелената стая, а след нея в библиотеката, изведнъж чуха пред себе си гласове и разбраха, че госпожа Макреди явно води групата си по задните стълби вместо по главните, както бяха очаквали. А после, дали защото загубиха ум и разум, дали защото госпожа Макреди се опитваше да ги хване, или защото в къщата оживя някаква магия, която ги гонеше към Нарния — започна да им се струва, че отвсякъде са преследвани, докато накрая Сузан каза:

— Да ги вземат дяволите тези пътешественици! Насам! Да влезем в стаята с дрешника, докато отминат. Никой няма да ни последва там.

Но щом влязоха в стаята, чуха гласове в коридора, сетне някой доближаваше вратата, сетне видяха, че дръжката на вратата се накланя надолу.

— Бързо — каза Питър, — няма къде другаде — и отвори вратата на дрешника.

Четиримата се наблъскаха вътре и седнаха задъхани в тъмното. Питър държеше вратата притворена, но не я затваряше докрай, защото, разбира се, помнеше, като всеки разумен човек, че никога не трябва да се затваряш в дрешник.