Клайв Луис: Лъвът, вещицата и дрешникът

— О, Едмънд! — извика тя. — Ти също си влязъл! Не е ли чудесно, и сега…

— Да — каза Едмънд, — виждам, че беше права. Дрешникът е наистина вълшебен. Мога да ти се извиня, ако искаш. Но къде, за бога, беше досега? Търсих те навсякъде.

— Ако знаех, че и ти си влязъл, щях да те изчакам — каза Луси, която беше твърде щастлива и развълнувана, за да забележи колко сприхаво говори Едмънд и колко зачервено и странно е лицето му. — Обядвах с милия господин Тумн, фавъна. Той е добре. Бялата вещица не му е направила нищо за това, че ме е пуснал. Той мисли, че тя може да не е научила за станалото и че може би в края на краищата всичко ще се уреди.

— Бялата вещица ли? — каза Едмънд. — Коя е тя?

— Едно изключително лошо същество — каза Луси. — Тя самата се нарича кралица на Нарния, макар че няма изобщо никакво право да бъде кралица. И всички фавни, горски нимфи и русалки, джуджета и животни, поне добрите, просто я мразят. Тя може да превръща хората в камък, може да върши и най-различни страшни неща. Направила е една магия, за да бъде в Нарния винаги зима, но никога да не настъпва Коледа. Тя се разхожда с шейна, теглена от два бели елена, с магическа пръчка в ръка и корона на главата.

На Едмънд вече му прилошаваше от това, че яде толкова много локум, и когато чу, че дамата, с която се беше сприятелил, е опасна вещица, му стана още по-зле. Но въпреки това той искаше отново да вкуси от този локум — искаше го повече от всичко друго.

— Кой ти наговоря всички тези глупости за Бялата вещица? — попита той.

— Господин Тумн, фавънът — каза Луси.

— Човек не трябва винаги да вярва на приказките на фавните — каза Едмънд, като се опитваше гласът му да звучи така, като че той знае много повече за тях от Луси.

— Кой казва това? — попита Луси.

— Всеизвестно е — отговори Едмънд, — Попитай когото искаш. Хайде, глупаво е да стоим тук в снега! Да си отиваме вкъщи!

— Добре, да си ходим! — каза Луси. — О, Едмънд, радвам се, че и ти влезе! Сега вече другите ще трябва да повярват, че Нарния съществува, след като и двамата сме били там. Колко весело ще бъде!

Но Едмънд тайно си помисли, че на него няма да му е толкова весело, колкото на нея. Щеше да се наложи да признае пред всички, че Луси е била права, а бе сигурен, че другите ще заемат страната на фавните и животните, докато самият той вече беше повече на страната на вещицата. Не знаеше какво ще каже и как ще запази тайната си, когато всички започнеха да говорят за Нарния.

Бяха изминали вече доста път. И изведнъж почувствуваха около себе си палта вместо клони и в следващия миг двамата стояха извън дрешника в празната стая.

— Виж какво! — каза Луси, — наистина изглеждаш ужасно, Едмънд. Не се ли чувствуваш добре?

— Добре съм — каза Едмънд, но това не беше вярно. Той се чувствуваше много зле.

— Хайде тогава да намерим другите — каза Луси. — Колко много имаме да им разказваме! И какви чудни приключения ни чакат сега, след като всички сме в тази история!

Тъй като играта на криеница все още продължаваше, доста време трябваше на Луси и Едмънд, за да намерят другите. Но когато най-после всички се събраха (което стана в дългата стая, където беше бронята), Луси извика:

— Питър! Сузан! Всичко е истина. Едмънд също я видя. Наистина съществува страна, в която можеш да отидеш през дрешника. И двамата с Едмънд влязохме вътре. Срещнахме се там, в гората. Хайде, Едмънд, разкажи им всичко, което се случи.

— За какво става дума, Ед? — попита Питър.

И сега стигаме до едно от най-неприятните неща в тази история. До този миг на Едмънд му беше лошо и беше намусен, ядосваше се на Луси за това, че е права, но не беше измислил какво да стори. Когато Питър му зададе въпроса, той реши изведнъж да извърши най-долното и злобно нещо, което можеше да му хрумне. Реши да не потвърди думите на Луси.

— Кажи ни, Ед — каза Сузан.

И Едмънд погледна високомерно, като че бе много по-голям от Луси (а всъщност имаха само година разлика), изкикоти се и отвърна:

— О, да, ние с Луси си поиграхме, преструвахме се, че историята, която разказа за някаква страна в дрешника, е вярна; Просто се забавлявахме, разбира се. Там всъщност няма нищо.

Клетата Луси само го погледна и избяга от стаята. Едмънд, който с всеки изминал миг ставаше все по-зъл, помисли, че е постигнал голям успех и веднага продължи:

— Хайде, пак се разсърди. Какво й става? Ето, това е най-лошото на малките деца, те винаги…