Клайв Луис: Лъвът, вещицата и дрешникът

Хубава бе гледката с леко плъзгащата се към Едмънд шейна с пеещите звънчета и джуджето, което плющеше с камшика, а снегът летеше от двете й страни.

— Спри! — каза дамата и джуджето дръпна поводите така рязко, че елените почти приклекнаха. Сетне се съвзеха и се изправиха, като хапеха юздите и дишаха тежко. В замръзналия въздух дъхът, излизащ от ноздрите им, приличаше на дим.

— А какво, моля, си ти? — каза дамата, като гледаше строго Едмънд.

— Аз съм аз… съм… името ми е Едмънд — отвърна доста смутен Едмънд. Не му хареса начинът, по който го гледаше тя.

Дамата се намръщи.

— Така ли се обръщаш ти към кралица? — попита тя, като гледаше още по-сурово.

— Моля да ме извините, Ваше Величество, не знаех — каза Едмънд.

— Нима не познаваш кралицата на Нарния? — извика тя. — Виж ти! Отсега нататък ще ни опознаеш по-добре. Но аз повтарям — какво си ти?

— Извинете, Ваше Величество — каза Едмънд, — но аз не разбирам какво имате предвид. Аз съм ученик, впрочем бях, сега е ваканция.

— Но какво си ти? — попита кралицата отново. — Може би си някакво твърде много израснало джудже, което си е отрязало брадата?

— Не, Ваше Величество — каза Едмънд, — аз никога не съм имал брада. Аз съм момче.

— Момче! — каза тя. — Искаш да кажеш, че ти си Адамов син?

Едмънд стоеше и мълчеше. Беше вече толкова объркан, че изобщо не можа да разбере какво означава този въпрос.

— Виждам, че ти преди всичко си идиот, каквото и друго да си — каза кралицата. — Отговори ми най-после или ще загубя търпение. Ти човешко същество ли си?

— Да, Ваше Величество! — каза Едмънд.

— А как, моля, си влязъл в моите владения?

— Моля, Ваше Величество, влязох през един дрешник.

— Дрешник ли? Какво искаш да кажеш?

— Отворих една врата и просто се намерих тук, Ваше Величество — отвърна Едмънд.

— Виж ти! — каза кралицата, като говореше повече на себе си, отколкото на него. — Врата. Врата откъм света на човека! Чувала съм за такива неща. Това може да провали всичко. Но той е сам и аз лесно ще се справя с него.

Като изрече тези думи, тя се надигна и втренчи пламтящ поглед в лицето на Едмънд. В същия миг вдигна пръчката си. Едмънд бе сигурен, че тя ще направи нещо ужасно, но като че не можеше да мръдне; И точно когато се смяташе за загубен, тя като че ли промени решението си.

— Мое бедно дете — каза кралицата със съвсем променен глас, — колко ся премръзнал! Ела и седни при мен в шейната. Ще те завия с мантията си и ще си поговорим.

Едмънд никак не хареса предложението й, но не посмя да не се подчини. Качи се в шейната и седна в краката й. Тя метна края на кожената си мантия около него и го загърна.

— Може би искаш нещо топло за пиене? — попита кралицата. — Какво ще кажеш?

— Да, моля, Ваше Величество! — отвърна Едмънд, а зъбите му тракаха.

Кралицата извади изпод наметалото си едно много малко шишенце, което изглеждаше направено от мед. Сетне протегна ръка и изсипа от него капка върху снега край шейната. За миг Едмънд видя капката, блестяща като диамант, във въздуха. Щом докосна снега, се чу свистящ звук и се появи чаша, украсена с безценни камъчета, от която излизаше топла пара. Джуджето я взе веднага и я подаде на Едмънд с поклон и усмивка; усмивката му не бе много приятна. Едмънд се почувствува много по-добре, когато започна да сърба горещото питие. Подобно нещо той никога не бе вкусвал — много сладко, пенливо и гъсто като крем, то го стопли от главата до петите.

— Глупаво е, сине Адамов, да пиеш, без да ядеш — каза след малко кралицата. — Какво би желал най-много за ядене?

— Локум, Ваше Величество — каза Едмънд.

Царицата пусна друга капка от шишенцето да падне на снега и веднага се появи кръгла кутия, превързана със зелена копринена панделка. Едмънд я отвори и видя, че съдържа няколко фунта от най-хубавия локум. Всяко парче беше сладко и оставаше меко докрай. Едмънд никога не бе опитвал толкова вкусно нещо. Той вече се бе стоплил и му беше много приятно.

Докато ядеше, кралицата продължаваше да му задава въпроси. В началото Едмънд се стараеше да не забравя, че е неприлично да се говори с пълна уста, но скоро се унесе, тъй като се стараеше да натъпче колкото се може повече локум в устата си; и с всяка хапка му се искаше все повече да яде и изобщо не се попита защо кралицата го разпитва така подробно. Тя го питаше и той й разказа, че има брат и две сестри и че едната от сестрите му вече е била в Нарния и е срещнала един фавън, и че никой друг освен него, брат му и сестрите му не знае нищо за Нарния. Кралицата, изглежда, особено се заинтересува от факта, че те са четирима и често се връщаше на това.