Клайв Луис: Лъвът, вещицата и дрешникът

Двамата скочиха, без да приберат масата. Господин Тумн отново отвори чадъра си, подаде ръка на Луси и двамата излязоха вън на снега. Обратният път съвсем не приличаше на този към пещерата на фавъна; те се прокрадваха назад колкото можеха по-бързо и без да продумат, като господин Тумн се придържаше към най-тъмните места. Луси се успокои едва когато стигнаха отново до стълба.

— Знаеш ли пътя си оттук, дъще Евина? — попита Тумн. Луси се взря напрегнато между дърветата и видя в далечината едно петно, което й приличаше на дневна светлина.

— Да — каза тя, — виждам вратата на дрешника.

— Хайде тогава, тичай към къщи колкото можеш по-бързо — каза фавънът. — И ще ми простиш ли за това, което смятах да направя с теб?

— О, да, разбира се — отговори Луси и сърдечно му стисна ръка. — И се надявам, че няма да си изпатиш страшно заради мене.

— Сбогом, дъще Евина — каза той. — Мога ли да задържа кърпичката ти?

— Да, разбира се — каза Луси и хукна към далечното петно от дневна светлина толкова бързо, колкото можеха да я носят краката. И скоро вместо груби клони тя усети меки палта, вместо скриптящ сняг почувствува дървен под под краката си и изведнъж видя, че изскача от дрешника в същата празна стая, от която бе започнало цялото приключение. Тя затвори здраво вратата на дрешника зад себе си и се огледа, поемайки дъх. Все още валеше и тя чу гласовете на другите в коридора.

— Тук съм — извика тя. — Върнах се, нищо ми няма.

Луси изтича от празната стая в коридора и намери там другите трима.

— Всичко е наред — повтори тя. — Върнах се.

— За какво, по дяволите, говориш, Луси? — попита Сузан.

— Защо? — учуди се Луси. — Нима всички вие не се питахте къде съм била?

— Значи си се крила, а? — каза Питър. — Бедната Лу, крила се, а никой не е забелязал. Трябва да се криеш по-дълго, щом искаш да те търсят!

— Но аз много дълго не бях тук — отговори Луси. Другите се спогледаха.

— Побъркала се е — каза Едмънд, чукайки се по главата. — Съвсем се е побъркала.

— Какво искаш да кажеш, Лу? — попита Питър.

— Каквото казах — отговори Луси. — Веднага след закуска влязох в дрешника и ме нямаше цели часове. Бях поканена на чай и се случиха най-различни неща.

— Що за глупости, Луси — каза Сузан. — Ние току-що, преди минутка, излязохме от стаята и ти беше там.

— Това съвсем не са глупости — каза Питър. — Просто съчинява, за да бъде по-весело, нали, Лу? И защо пък не?

— Не, Питър, не съчинявам — каза тя. — Дрешникът е вълшебен. В него има гора и вали сняг, има и фавън, и вещица; това се нарича Нарния. Елате да видите.

Децата не знаеха какво да мислят, но Луси беше тъй възбудена, че всички се върнаха с нея в стаята. Тя изтича напред, отвори широко вратата на дрешника и извика:

— Хайде, влезте и вижте сами!

— Гъска такава — каза Сузан, като мушна главата си вътре и разбута кожените палта. — Това е обикновен дрешник. Гледай! Ето му гърба.

Едно след друго децата надникнаха вътре и разбутаха палтата; и всички видяха — видя и самата Луси — един обикновен дрешник. Нямаше никаква гора, никакъв сняг, а само гърбът на дрешника, с куки по него. Питър влезе и го почука с пръсти, за да се увери, че е истински.

— Много хубава шега, Лу — каза той, като излезе от дрешника. — Трябва да си призная, че наистина успя да ни заблудиш. Почти ти повярвахме.

— Но това съвсем не беше шега — каза Луси, — наистина, така беше. Всичко беше различно преди малко. Честна дума. Уверявам ви.

— Хайде, Лу — каза Питър, — прекаляваш. Направи си шегата. Не е ли по-добре да престанеш вече?

Луси се изчерви силно, опита се да каже нещо, макар че едва ли знаеше какво иска да каже и избухна в плач.

Следващите няколко дни тя се чувствуваше много отчаяна. Можеше да се сдобри с другите съвсем лесно и то всеки миг, ако се бе насилила да каже, че всичко е история, измислена за развлечение. Но Луси беше много честно момиче — тя знаеше, че е права, и не можеше да си наложи да каже такова нещо. Беше много нещастна, защото другите мислеха, че тя лъже, и то глупаво. Двамата по-големи вършеха това несъзнателно, но Едмънд можеше да се държи злобно и в случая се държеше така. Той се подиграваше и се присмиваше на Луси, като я питаше дали е намерила някакви други нови страни в други шкафове из къщата. Това, от което всичко ставаше още по-лошо, бе, че точно тези дни трябваше да са прекрасни. Времето бе хубаво и те бяха навън от сутрин до вечер, къпеха се, ловяха риба, катереха се по дърветата, лежаха в пирена. Нищо не можеше да достави пълно удоволствие на Луси. Така вървяха нещата до следващия дъждовен ден.