Клайв Луис: Лъвът, вещицата и дрешникът

— Много ми е приятно да се запозная с вас, господин Тумн — каза Луси.

— Разрешете да ви попитам, дъще Евина — каза господин Тумн, — как попаднахте в Нарния?

— Нарния ли? Какво е това? — се учуди Луси.

— Тук е страната Нарния — каза фавънът, — в нея се намираме сега: тя е всичко, което се простира между стълба с фенера и големия дворец Каир Паравел на Източното море. А ти… ти дойде откъм необитаемите гори на запад, нали?

— Аз дойдох откъм дрешника в празната стая — отговори Луси.

— Ех — въздъхна доста тъжно господин Тумн, — ако бях учил по-сериозно география като малък, без съмнение щях да знам всичко за необикновените страни. Сега е твърде късно.

— Но това съвсем не са страни — каза Луси, като едва сдържаше смеха си. — Това е ей там, на няколко крачки зад мен, но… всъщност не съм съвсем сигурна… Там е лято.

— А в Нарния — каза господин Тумн — е зима, отдавна е зима, и ние двамата ще се простудим, ако продължаваме да стоим тук и да разговаряме на снега. Дъще Евина, дошла си от далечната страна Празна Ая, където царува вечно лято около чудния град Дреш Ник… какво ще кажеш, ако те поканя у дома на чай?

— Много ви благодаря, господин Тумн — каза Луси, — но се чудя дали не е време вече да се връщам.

— Аз живея ей там, зад ъгъла — каза фавънът. — Там ще има буен огън, препечени филийки и сардини, и кекс.

— Много мило от ваша страна — каза Луси, — но няма да мога да остана дълго.

— Ако ме хванеш под ръка, дъще Евина — каза господин Тумн, — ще мога да държа чадъра над двама ни. Точно така! Сега да тръгваме.

И ето че Луси се намери сред гората, под ръка с това странно същество, като че ли са били приятели цял живот.

Не бяха вървял и дълго, когато стигнаха до неравна местност, цялата в камъни и с малки възвишения и падини. На дъното на една падинка господин Тумн свърна внезапно настрани, като че ли се беше устремил към един необикновено голям камък, но в последния миг Луси разбра, че той я води към входа на пещера. Щом влязоха, светлината на буен огън накара Луси да присвие очи. Господин Тумн се наведе, извади от огъня с малка маша една пламтяща главня и запали лампа.

— Всичко ще стане бързо — каза той и веднага сложи чайника.

Луси си помисли, че никога не е била на такова хубаво място.

Малката пещера от червеникав камък беше суха и чиста, на пода беше постлан килим, имаше и две малки столчета.

— Едното е за мене, а другото — за някой приятел — каза господин Тумн.

Имаше маса и шкаф, полица над камината, а над нея — портрет на стар фавън с побеляла брада. В единия от ъглите се виждаше врата — «навярно води към спалнята», помисли си Луси, а на една от стените — рафт, пълен с книги. Луси ги разгледа, докато фавънът приготвяше чая. Заглавията им бяха такива: «Животът и писмата на Силен [2] Най-старият от горските полубожества сатири, учител на бога на плодородието и веселието — Б.р. », «Нимфите и техните обичаи» или «Хора, монаси и пазачи на дивеч», «Известни легенди», «Човекът мит ли е?»

— Хайде, заповядай, дъще Евина! — каза фавънът.

Чаят наистина беше чудесен. За всекиго имаше хубаво кафяво яйце, леко сварено, сардини върху препечен хляб, филийки с масло, после филийки с мед, после парчета кекс с масло, после парчета кекс с мед, после кекс, посипан със захар. Когато Луси се измори да яде, фавънът започна да говори. Знаеше чудни приказки за живота в гората. Разказваше за нощните танци, за това как нимфите, които живеят в кладенците, и дриадите [3] Горски нимфи. Б.пр. , които живеят в дърветата, излизат да танцуват с фавните; за това как ходят на лов и дълго преследват млечнобелия елен, който може да изпълни желанията ти, ако успееш да го хванеш; как се веселят с червените джуджета от пущинака и търсят съкровища в мини и пещери дълбоко под земята. След това й разказа за лятото, когато горите се раззеленяват и старият Силен им идва на гости с охраненото си магаре, а понякога идва и самият Бакх и тогава вместо вода в горските ручеи тече вино и в гората цари веселие, което продължава седмици наред.

— Не че сега тук не е зима по всяко време — добави той мрачно.

После, за да се развесели, извади от калъфа върху шкафа странна малка флейта, която сякаш бе направена от слама, и започна да свири. Мелодията, която засвири, накара Луси да иска едновременно да плаче, да се смее, да танцува и да заспи. Навярно бяха минали часове, когато тя се стресна и каза:

— Господин Тумн, много съжалявам, че трябва да ви прекъсна. Мелодията ми харесва, но аз наистина трябва да си отида у дома. Смятах да остана тук само няколко минути.