Джон Гришам: Планината Грей

Саманта не беше сигурна как точно печели парите си баща ѝ. Реши да посети най-напред него. Майка ѝ работеше до късно и се прибираше по тъмно. Саманта влезе в апартамента ѝ със собствен ключ, остави куфара си и със същото такси прекоси реката към Стария град в Александрия. Баща ѝ я очакваше с прегръдка, усмивка и цялото свободно време на света. Беше се преместил в много по-хубава сграда и беше прекръстил фирмата си на “Коуфър Груп”.

– Звучи като банда лобисти – отбеляза Саманта и огледа добре обзаведената му приемна.

– А, не, не припарваме до онзи цирк – увери я Маршал и посочи най-общо към Вашингтон, все едно бе някакво гето.

Крачеха по коридора покрай отворените врати на малки кабинети.

С какво точно се занимаваш, татко? Все пак Саманта реши още да не задава въпроса. Той я въведе в просторен ъглов кабинет с далечна гледка към река Потомак, доста сходен на кабинета на Анди Грабман от нейния предишен живот. Настаниха се на кожени кресла край ниска масичка, а секретарката отиде да им донесе кафе.

– Как си? – попита Маршал искрено и сложи ръка на коляното ѝ, все едно бе паднала по стълбите.

– Добре съм – отвърна Саманта и тутакси усети как гърлото ѝ се свива. Стегни се! Преглътна измъчено и продължи: – Просто стана много внезапно. Само преди месец всичко си беше добре, съвсем наред, нямах никакви проблеми. Работех много, но такъв е животът на пълни обороти. После започнахме да дочуваме слухове, далечен тътен, че нещо не е наред. А сега ми изглежда толкова неочаквано.

– Да, така е. Този срив е като бомбена експлозия.

Секретарката внесе подноса с кафето и затвори вратата.

– Четеш ли Тротман? – попита баща ѝ.

– Кого?

– Той води седмичен бюлетин за пазарите и политиката. От известно време е тук, във Вашингтон, и много го бива. Преди шест месеца предрече криза в играта с високорискови ипотеки, твърдеше, че се мъти от години и така нататък, че ще има срив и сериозна рецесия. Посъветва всички да се оттеглят от пазарите, от всички пазари.

– Ти направи ли го?

– Всъщност нямах нищо на пазара. А дори да имах, не съм сигурен, че щях да послушам съвета му. Преди шест месеца всичко беше направо мечта, а цените на недвижимите имоти като че ли никога нямаше да паднат. Кредитите бяха с неприлично ниски лихви и всички вземаха огромни заеми. Без никакви ограничения.

– И какво казва Тротман сега?

– Ами, когато не злорадства, дава акъл на правителството. Предрича голяма рецесия в световен мащаб, но не като през двайсет и девета година. Според него пазарите ще се сринат наполовина, безработицата ще се повиши, демократите ще спечелят през ноември, няколко големи банки ще фалират, страхът и несигурността ще бъдат огромни, но светът някак ще успее да оцелее. Какво се говори на Уолстрийт? Ти си вътре в нещата. Или поне беше.

Маршал носеше черни мокасини с пискюли, каквито предпочиташе открай време. Тъмният му костюм вероятно беше шит по поръчка досущ като в бляскавите му дни. От камгарна вълна, много скъп. Копринена вратовръзка с безупречен възел. Копчета за ръкавели. При първото посещение на Саманта в затвора баща ѝ беше облечен с обичайната си униформа – риза в цвят каки и тъмнозелен дочен гащеризон – и изхленчи колко му липсва гардеробът му. Маршал Коуфър беше ценител на хубавите дрехи и сега, вече на свобода, явно харчеше значителни суми за облеклото си.

– Само паника – отговори Саманта. – Две самоубийства вчера според “Таймс”.

– Обядвала ли си?

– Хапнах сандвич във влака.

– Хайде да вечеряме само двамата.

– Обещах да вечерям с мама, но утре за обяд съм свободна.

– Решено. Как е Карън? – попита баща ѝ.

Той твърдеше, че с майка ѝ си бъбрят по телефона поне веднъж месечно. Според майка ѝ обаче разговорите се провеждаха приблизително веднъж годишно. Маршал искаше да си останат приятели, но на Карън ѝ тежаха твърде много неща. Саманта нито веднъж не се намеси да ги сдобрява.

– Добре е, струва ми се. Работи много, такива неща.

– Среща ли се с някого?

– Не питам. А ти?

Младата и красива правна асистентка го заряза два месеца след като Маршал влезе в затвора, и той вече много години оставаше необвързан. Но не и сам. Беше почти шейсетгодишен, все още слаб и във форма, с пригладена назад прошарена коса и убийствена усмивка.

– О, още съм в играта – отвърна през смях той. – Ами ти? Някой по-важен?

– Не, татко, боя се, че не. През последните три години бях като в пещера, докато светът навън си се развиваше. На двайсет и девет съм и отново съм девица.