Джон Гришам: Планината Грей

– Татко, уволниха ме – тихо съобщи Саманта по мобилния.

Кафенето беше празно, но баристата беше наблизо.

– О, Сам, много съжалявам – каза Маршал. – Разкажи ми какво се случи.

Според Саманта в затвора баща ѝ се беше научил на едно-единствено нещо. Не на смирение, не на търпение, не на разбиране или на прошка – не беше нито едно от обичайните качества, които човек придобива след такова унизително падение. Той си беше точно толкова енергичен и амбициозен като преди, все още изгаряше от нетърпение да се втурне в новия ден и да премаже всеки, изпречил се насреща му. Някак обаче Маршал Коуфър се беше научил да слуша, поне дъщеря си. Тя бавно му предаде разговора и той попи всяка дума. Саманта го увери, че ще се оправи. По едно време дори ѝ се стори, че баща ѝ ще се разплаче.

Обикновено би подметнал нещо подигравателно за начина, по който е избрала да практикува право. Той мразеше големите фирми, защото от години се бореше с тях. Възприемаше ги като най-обикновени корпорации, не като съдружия на истински адвокати, които се борят за клиентите си. Имаше си импровизирана трибуна, от която бе способен да изнесе поне дузина проповеди относно злините от Голямото право. Саманта беше чувала всяка една от тях и не беше в настроение да повтаря.

– Искаш ли да дойда при теб, Сам? – попита Маршал. – Мога да пристигна след три часа.

– Не, но ти благодаря. Още не. Дай ми ден-два. Трябва ми време и мисля да замина извън града за няколко дни.

– Ще дойда да те взема.

– Може би, но не сега. Добре съм, татко, честна дума.

– Не, не си. Имаш нужда от баща си.

Саманта все още се чувстваше странно, когато чуваше такива думи от човек, отсъствал през първите двайсет години от живота ѝ. Но той поне се стараеше.

– Благодаря ти, татко, ще ти звънна по-късно.

– Хайде да заминем някъде, да си намерим някой плаж и да се напием с ром.

Саманта се засмя неволно, защото никога никъде не бяха ходили само двамата. Имаше няколко почивки между другото, когато тя беше още дете, типичните пътувания до Европа, почти неизменно прекъснати от неотложна работа у дома. Идеята да се излежава на някой плаж е баща си не ѝ се стори неустоимо привлекателна въпреки обстоятелствата.

– Благодаря ти, татко. Може би по-късно. Сега трябва да се погрижа за нещата тук.

– Мога да ти намеря работа. Истинска работа.

Ето пак, помисли си тя, но замълча. Баща ѝ се опитваше да я подмами към реална правна работа вече няколко години – реална в смисъл, че щеше да включва дела срещу големи корпорации за всякакви злоупотреби.

В света на Маршал Коуфър всяка компания с известна големина бе натрупала нечувани грехове, за да успее в безмилостния свят на западния капитализъм. Призванието на адвокати (и може би на бивши адвокати) като него беше да разобличават нарушенията им и да ги съдят до дупка.

– Благодаря, татко. Ще ти звънна после.

Каква ирония на съдбата, че баща ѝ продължаваше да настоява Саманта да се занимава със същия вид право, който го беше вкарал в затвора. Тя не проявяваше Интерес към съдебната зала и към процесите. Не беше сигурна какво точно иска – вероятно хубава работа на бюро със солидна заплата. Предимно заради пола и интелекта си навремето имаше приличен шанс да стане партньор в “Скъли и Пършинг”. Но на каква цена?

Може би желаеше тази кариера, а може би не. В момента искаше само да поскита из улиците на Южен Манхатън и да си прочисти главата. Обикаляше безцелно из “Трайбека”, а часовете се нижеха. Майка ѝ звънна два пъти, баща ѝ – веднъж, но тя не вдигна. Изабел и Бен също се обадиха. Не ѝ се говореше. Озова се пред “Моукс Пъб”, близо до Китайския квартал, и се позавъртя, надничайки вътре. Беше изпила първото си питие с Хенри в “Моукс” преди толкова много години. Запознаха ги приятели. Той беше начинаещ актьор, един от милионите в града, а тя беше неопитен адвокат в “Скъли и Пършинг”. Ходиха около година, преди връзката да се съсипе под натиска на жестокото ѝ натоварване във фирмата и неговата безработица. Хенри избяга в Лос Анджелис, където, когато го видя за последен път, караше лимузините на неизвестни актьори и изпълняваше незначителни роли без реплики в разни реклами.

При различни обстоятелства Саманта би могла да обича Хенри. Той имаше време, интерес и страст. Тя беше твърде изтощена. Не беше необичайно жените от света на Голямото право да се опомнят, когато станат на четирийсет, и да си дадат сметка, че още са неомъжени и че цяло десетилетие се е изнизало неусетно.