Джон Гришам - Планината Грей

– Остават тук – отговори Кармен, която следеше всяко нейно движение, като че ли Саманта би се опитала да отмъкне някоя ценност.

Всъщност всичко ценно пазеше в компютрите – в онзи, който използваше на работното си място, и в лаптопа, който мъкнеше почти навсякъде. Лаптоп на “Скъли и Пършинг”. И него щеше да остави тук. Би могла да има достъп до данните от личния си лаптоп, но знаеше, че паролите вече са сменени.

Като насън Саманта опразни чекмеджетата и внимателно прибра шестте миниатюрни небостъргача от сбирката си, макар да се поколеба дали да не ги изхвърли в кошчето. Изабел дойде и получи кашонче за лични вещи. Всички останали – младши адвокати, секретари, правни асистенти – изведнъж си намериха работа другаде. Процедурата се задвижи незабавно – когато някой си опразва бюрото, остави го да действа на спокойствие. Никакви свидетели, никакво зяпане, никакво безсмислено сбогуване.

Очите на Изабел бяха зачервени и подути. Явно беше плакала в тоалетната.

– Обади ми се. Да пийнем по нещо довечера – прошепна тя.

– Дадено – отговори Саманта.

Тя натъпка всичко в кашона, в куфарчето си и в обемната си маркова чанта и без да поглежда през рамо, закрачи след Кармен по коридора към асансьорите на четирийсет и осмия етаж. Докато чакаха, се сдържа и не се озърна за последен път. Вратата се отвори и за късмет, асансьорът се оказа празен.

– Аз ще го нося – каза Кармен и посочи кашона, който бе увеличил обема и теглото си.

– Не – отсече Саманта и влезе в асансьора.

Кармен натисна копчето за фоайето. Защо изобщо я извеждаха от сградата с охрана? Колкото повече Саманта размишляваше над въпроса, толкова повече се ядосваше. Идеше ѝ да ревне и да се разкрещи, но всъщност най-много ѝ се искаше да се обади на майка си. Асансьорът спря на четирийсет и третия етаж и вътре влезе добре облечен млад мъж. Носеше същия кашон, през рамото му беше преметната голяма чанта, а под мишница стискаше кожено куфарче. И имаше същото уплашено и объркано изражение. Саманта го беше виждала в асансьора, но не се познаваха. Ама че фирма! Толкова огромна, че адвокатите носеха табелки с имената си на ужасните коледни партита. Друг охранител с черен костюм влезе след младия мъж и когато всички заеха местата си, Кармен отново натисна копчето за фоайето. Саманта се взираше в пода, твърдо решена да не произнесе и дума, ако някой я заговори. На трийсет и деветия етаж асансьорът отново спря и в него се качи Кърк Найт, забол очи в мобилния си телефон. Когато вратата се затвори, той се озърна, видя двата кашона, сепна се и застина сковано. Найт беше старши партньор в “Сливания и придобивания” и член на изпълнителната комисия. Озовал се внезапно лице в лице с две от жертвите си, той преглътна измъчено и сведе поглед. После натисна копчето за двайсет и осмия етаж.

Саманта беше твърде вцепенена, за да го оскърби. Колегата ѝ беше затворил очи. Асансьорът спря и Найт побърза да изчезне. Когато вратата се затвори, Саманта си спомни, че фирмата държи под наем етажите между трийсети и шейсет и пети. Защо Найт изведнъж ще слезе на двайсет и осмия? Ама на кого му пукаше?

Кармен я изведе през фоайето и навън до Броуд Стрийт. Измърмори едно тихо “съжалявам”, но Саманта не реагира. Натоварена като магаре, тя се вля сред пешеходците и пое без конкретна посока. И тогава си спомни за снимките във вестника как служители на “Лийман” и “Беър Стърнс” напускат с кашони, пълни с вещите им, като че ли сградите горят и те бягат, за да се спасят. На една снимка – голяма, на първа страница на бизнес раздела на “Таймс” – бяха увековечили брокерка на “Лийман”, която стърчеше безпомощно на тротоара и по бузите ѝ се стичаха сълзи.

Само че тези снимки вече не бяха новина, пък и Саманта не виждаше никакви фотоапарати. Тя остави кашона на земята на ъгъла на “Броуд” и Уолстрийт и зачака такси.

В луксозната мансарда в “Сохо”, която ѝ струваше две хиляди долара месечно, Саманта стовари на пода боклука от офиса и се отпусна тежко на дивана. Стисна мобилния си телефон, но изчака. Пое дълбоко въздух със затворени очи и донякъде се овладя. Имаше нужда да чуе гласа на майка си, за да почерпи утеха, но не искаше да звучи слаба, наранена и уязвима.

Изпита облекчение, когато внезапно осъзна, че току-що са я освободили от работа, която презира. Довечера в седем можеше да гледа филм или да вечеря с приятели, вместо да се трепе в офиса и часовникът да тиктака неумолимо. В неделя можеше да пътува извън града, без дори да се сети за Анди Грабман и за купчината документи, необходими за следващата му жизненоважна сделка. Беше се отървала от фирмения телефон – чудовището, което от три години сякаш се беше сраснало с тялото ѝ. Почувства се волна и удивително необременена.