Джон Гришам: Планината Грей

Бен се обади пръв:

– Окончателно ли ни отрязаха?

– Не. Борих се за вас, така да знаете. Отначало смятаха да приложат номера с розовото листче. Надали се налага да ви напомням, че отделът за търговски недвижими имоти е най-малкият във фирмата и сигурно в момента е най-силно пострадалият. Убедих ги да ви пуснат в неплатен отпуск. Сега напускате, но по-късно вероятно ще стане възможно да се върнете.

– Вероятно ли? – попита Саманта.

Изабел изтри сълзата от лицето си, но запази самообладание.

– Да, твърде вероятно. В момента нищо не е сигурно, Саманта, ясно ли е? Всички се въртим в порочен кръг. Току-виж след шест месеца до един сме се наредили на опашката в кухнята за бедни. Виждали сте стари снимки от двайсет и девета година.

Стига де, Анди, кухня за бедни? През последната година си получил 2.8 милиона долара, средното възнаграждение за партньор във фирмата, което е четвъртото по големина в бранша. Е, да си четвърти не беше достатъчно, поне докато “Лийман” не предаде богу дух, “Беър Стърнс” не се срина и не се спука балонът на безразборно раздаваните ипотеки. Тогава изведнъж четвъртото място започна да изглежда доста привлекателно, поне в очите на някои.

– Какъв е този “неплатен отпуск”? – попита Бен.

– Ето как стоят нещата. Фирмата запазва договора си с вас за следващите дванайсет месеца, но не получавате заплата.

– Страхотно – промърмори Изабел.

Анди продължи, без да ѝ обърне внимание:

– Запазвате здравните си застраховки, но само ако започнете стаж в официално лицензирана неправителствена организация. От Ловешки ресурси” изготвят списък на подходящите. Заминавате, вършите малко добри дела, спасявате света, стискате бясно палци икономиката да се съвземе и след около година се връщате във фирмата, без да сте изгубили позицията си в йерархията. Няма да бъдете в отдела за търговски недвижими имоти, но фирмата ще ви намери място.

– Гарантирана ли ни е работата след отпуска? – попита Саманта.

– Не, нищо не е гарантирано. Честно казано, никой не е толкова умен, че да предскаже къде ще се намираме следващата година. Ние сме в средата на предизборна кампания, Европа отива по дяволите, китайците са полудели от страх, пазарите се сриват, никой не строи и не купува. Наближава краят на света.

Четиримата поседяха в мрачно мълчание в кабинета на Анди, смазани от напълно осезаемия свършек на света. Накрая Бен попита:

– И ти ли, Анди?

– Не, мен ме местят в данъчния отдел. Можете ли да повярвате? Мразя данъците, но иначе ще трябва да карам такси. Имам обаче магистратура по данъчно право, затова решиха да ме пощадят.

– Поздравления – каза Бен.

– Съжалявам, хора.

– Не, искрено се радвам за теб.

– Може всичко да приключи за месец. Кой знае?

– Кога си тръгваме? – попита Изабел.

– Веднага. Подписвате споразумението, събирате си нещата, разчиствате бюрата си и дим да ви няма. От. Човешки ресурси” ще ви изпратят списък с неправителствените организации и цялата необходима документация. Съжалявам, хора.

– Моля те, престани да го повтаряш – обади се Саманта. – Няма да ни помогнеш, каквото и да говориш.

– Така е, но можеше да бъде и по-зле. Повечето във вашето положение не получават предложение за отпуск. Повечето ги уволняват.

– Извинявай, Анди, но в момента бушуват силни чувства – каза Саманта.

– Естествено. Разбирам. Имате основание да бъдете ядосани и разстроени. Вижте се – и тримата сте завършили право в университети от Бръшляновата лига, а охраната ще ви изведе от сградата като крадци. Изхвърлят ви като заводски работници. Ужасно е, просто е ужасно. Някои от партньорите предложиха да намалят заплатите си наполовина, за да го предотвратят.

– Обзалагам се, че са били съвсем малко – обади се Бен.

– Да, така е. Съвсем малка група, опасявам се. Решението вече е взето.

Жена с черен костюм и черна вратовръзка стоеше в правоъгълния офис, който Саманта делеше с още трима колеги, включително Изабел. Бен беше малко по-надолу по коридора.

Жената се помъчи да се усмихне и каза:

– Аз съм Кармен. Да ви помогна ли?

Държеше празен кашон без никакви надписи. В “Скъли и Пършинг” такива се предоставяха на всички, които излизаха в неплатен отпуск, биваха уволнявани или отстранявани под какъвто и да било претекст.

– Не, благодаря – отвърна Саманта, при това вежливо. Можеше да я среже и да бъде груба, но Кармен просто си вършеше работата. Саманта започна да отваря чекмеджетата и да вади личните си вещи. В едното намери папки с документи на “Скъли и Пършинг” и попита: – Какво да правя с тези?