Джон Гришам: Планината Грей

Саманта се отдалечи от “Моукс” и се запъти на север към “СоХо”.

***

Ана от “Човешки ресурси” се оказа удивително експедитивна. В пет часа следобед Саманта получи дълъг имейл с названията на десет неправителствени организации, които някой беше преценил като подходящо място за ранените и съсипани същества, внезапно уволнени от най-голямата юридическа фирма в света. “Маршкийпърс” в Лафайет, Луизиана. Женски приют в Питсбърг. “Имигрантска инициатива” в Тампа. Планинска служба за правна помощ в Брейди, Вирджиния. Дружество за евтаназия в Тусон. Организация за закрила на бездомните в Луивил. Фонд за опазване на езерото Ери. И така нататък. Нито една от десетте не се намираше в близост до Ню Йорк.

Саманта дълго се взира в списъка и размишлява над реалната възможност да напусне града. Беше живяла тук през шест от седемте последни години – три в Колумбийския университет и три като младши адвокат. След като завърши право, беше на стаж при един федерален съдия във Вашингтон, после побърза да се върне в Ню Йорк. И тук, и във Вашингтон винаги беше живяла сред светлините на града.

Лафайет в Луизиана? Брейди във Вирджиния?

С прекалено бодър тон за случая Ана осведомяваше изпратените в неплатен отпуск, че в някои от гореспоменатите неправителствени организации местата може да се окажат ограничени. С други думи, побързайте да им пишете, иначе може и да нямате шанса да се преместите в затънтената пустош и да работите без заплащане през следващите дванайсет месеца. Саманта обаче беше прекалено зашеметена, за да направи каквото и да било прибързано.

Блайд се отби за бързо “здрасти” и претоплена в микровълновата печка пица. Саманта ѝ бе съобщила голямата новина с есемес и когато се прибра, приятелката ѝ всеки момент щеше да се разплаче. Няколко минути по-късно обаче Саманта успя да я успокои и я увери, че животът продължава. Фирмата на Блайд представляваше няколко компании, които отпускаха ипотеки, и настроението там беше също толкова мрачно, колкото в “Скъли и Пършинг”. От дни двете не говореха за нищо друго освен за евентуалното си уволнение. Докато Блайд ядеше пицата си, мобилният ѝ завибрира. Търсеше я партньорът от фирмата, който ѝ беше пряк шеф. Затова в шест и половина Блайд изхвърча от апартамента и хукна към офиса, обезумяла от страх, че и най-малкото закъснение може да ѝ донесе уволнение.

Саманта си наля чаша вино и напълни ваната с гореща вода. Потопи се, отпи и реши, че въпреки парите ненавижда света на Голямото право и никога няма да се върне. Никога нямаше да допусне да ѝ крещят, че не е в кабинета си по тъмно или преди изгрев. Никога нямаше да допусне да я изкушат парите. Много неща нямаше да направи никога повече.

На финансовия фронт положението беше нестабилно, но съвсем не мрачно. Имаше спестени 31000 долара и нямаше дългове освен наема за още три месеца. Ако съществено намалеше разходите си, сигурно щеше да издържи, докато отмине бурята. Разбира се, ако не настъпеше краят на света. Не се виждаше да сервира в заведение или да продава обувки, но пък и никога не беше допускала, че престижната ѝ кариера ще приключи толкова внезапно. Градът скоро щеше да се напълни с още сервитьорки и продавачки, завършили университет.

Но да се върнем в света на Голямото право. Целта ѝ беше да стане партньор на трийсет и пет, една от малкото жени на върха, и да се докопа до ъглов кабинет, от който да го раздава твърдо с момчетата. Щеше да има секретарка, личен асистент, няколко правни сътрудници и шофьор на повикване, златна карта за фирмени разходи и гардероб с дизайнерски дрехи. Стоте работни часа седмично щяха да се сведат до нещо поносимо. В продължение на двайсет години щеше да печели два милиона годишно, че и повече, а после щеше да се пенсионира и да обикаля света. Междувременно щеше да си намери съпруг, да роди едно-две деца и животът ѝ щеше да е чудесен.

Всичко беше планирано и изглеждаше постижимо.

***

Саманта и Изабел се срещнаха на чаша мартини във фоайето на хотел “Мърсър” на четири пресечки от жилището ѝ. Поканиха и Бен, но той се беше оженил неотдавна и се занимаваше с други неща. Неплатеният отпуск се отразяваше на хората различно. Саманта се опитваше да се справи, дори да отхвърли бремето от плещите си и да помисли как да оцелее. Беше късметлийка, защото нямаше студентски заем. Родителите ѝ разполагаха с пари, за да ѝ осигурят хубаво образование. Изабел обаче се задушаваше под бремето на стари заеми и умираше от тревоги за бъдещето. Отпи голяма глътка мартини и джинът моментално ѝ завъртя главата.