Джон Гришам: Планината Грей

– Не мога да издържа цяла година без доходи – каза тя.-А ти?

– Сигурно бих могла – отговори Саманта. – Ако орежа всичко и живея на супа, ще успея да оцелея и да остана в града.

– Аз не – печално призна Изабел и отпи още една глътка. – Миналия петък един колега подписал споразумението за неплатения отпуск. Вече звънял в пет неправителствени организации и в петте му казали, че местата за доброволци са запълнени. Можеш ли да повярваш? Затова се обадил в Ловешки ресурси” и вдигнал страшен скандал, а те го уверили, че продължават да работят по списъка и още получават запитвания от организации, които търсят изключително евтина работна ръка. Значи не само ни уволняват, ами и измишльотината с неплатения отпуск не работи както трябва. Никой не ни иска, дори да работим без заплащане. Гадна работа.

Саманта отпи глътка и се наслади на упойващата течност.

– Аз не съм склонна да приема споразумението за неплатен отпуск.

– Какво ще правиш със здравната застраховка тогава? Не можеш да останеш без нищо.

– Може пък да мога.

– Но ако се разболееш, ще изгубиш всичко.

– Нямам много.

– Това е глупаво, Сам. – Поредната глътка мартини, този път по-малка. – Значи се отказваш от блестящо бъдеще в скъпата стара “Скъли и Пършинг”?

– Фирмата се отказа от мен, от теб и от мнозина други. Трябва да има по-хубаво място за работа и по-хубав начин човек да си изкарва прехраната.

– Пия за това.

Дойде сервитьорката и двете си поръчаха по още едно.

Саманта спа дванайсет часа и се събуди, обзета от неустоимо желание да избяга от града. Лежеше в леглото и гледаше старите дървени греди на тавана, прехвърляше последните трийсетина дни в главата си и изведнъж си даде сметка, че от седем седмици не е напускала Манхатън. Анди Грабман бе прекъснал един дълъг августовски уикенд в Саутхамптън и вместо да си отспи и да ходи на партита, тя бе прекарала съботата и неделята в офиса си, за да коригира купчина договори, висока трийсетина сантиметра.

Седем седмици. Саманта се пъхна набързо под душа и натъпка един куфар с неща от първа необходимост. В десет часа се качи на влака от Пен Стейшън и остави гласово съобщение на мобилния на Блайд. Заминаваше за Вашингтон за няколко дни. Звънни, ако и теб те порежат.

Докато влакът прекосяваше Ню Джързи, я завладя любопитство. Изпрати имейл до Фонда за опазване на езерото Ери и още един до Женския приют в Питсбърг. Не получи отговор в трийсетте минути, в които четеше “Таймс”. Нито дума за клането в “Скъли и Пършинг” на фона на неукротимата икономическа криза. Масови уволнения във финансовите фирми. Банки, които отказват заеми, докато други банки затварят врати. Конгресът си гони опашката. Обама обвинява Буш. Маккейн и Пейлин обвиняват демократите. Саманта провери лаптопа си и видя още един имейл от веселата Ана от. Ловешки ресурси”. В купона се бяха включили още шест неправителствени организации. Най-добре да се залавя за работа!

От Женския приют ѝ изпратиха любезен имейл, за да благодарят на госпожица Коуфър за проявения интерес, но мястото току-що било заето. Пет минути по-късно добрите хорица, които се бореха да спасят езерото Ери, ѝ съобщиха почти същото. Поела предизвикателството, Саманта побърза да изпрати имейли до още пет неправителствени организации от списъка на Ана, после изпрати имейл и на самата нея, в който учтиво я молеше да актуализира информацията малко по-въодушевено. Докато пътуваше, между Филаделфия и Уилмингтън, ѝ отказа и “Маршкийпърс” в Луизиана. И проект “Невинност” в Джорджия ѝ отказа. “Имигрантска инициатива” в Тампа ѝ отказа. От Централното учреждение по смъртното наказание ѝ отказаха, от “Правна помощ” в Сейнт Луис ѝ отказаха. Не, обаче ви благодарим за интереса. Мястото вече е заето.

На седем места – нищо. Не можеше да си намери работа дори като доброволка!

***

Саманта взе такси от Юниън Стейшън до Капитолия и се смъкна ниско на задната седалка, когато колата се включи в натовареното движение. Улица след улица с правителствени учреждения, седалища на хиляди организации и асоциации, хотели и лъскави нови жилищни сгради, просторни офиси, пълни с адвокати и лобисти, тротоари, гъмжащи от заети хора, сериозно ангажирани с делата на държавата, докато светът се олюляваше на ръба на пропастта. Първите двайсет и две години от живота си беше прекарала във Вашингтон, но сега го намираше за скучен. Градът продължаваше да привлича тълпи от умни млади хора, но за тях нямаше други теми освен политиката и недвижимите имоти. Лобистите бяха най-неприятни. Вече бяха повече от адвокатите и политиците, взети заедно, и управляваха града. Притежаваха Конгреса, поради това контролираха парите, и бяха способни на чашка или на вечеря да те отегчат до смърт с подробности относно последните си героични усилия да издействат държавни средства или да намерят вратичка в данъчните закони. Всичките ѝ приятели от детството ѝ получаваха заплати, свързани по един или друг начин с федерални средства. Собствената ѝ майка печелеше 145000 долара годишно като юрист в Министерството на правосъдието.